Смъртоносна жега

вдясно. Ушите му звънтяха и не бе успял да види къде е отишъл куршумът, но чу неясно как жената подвикна някаква команда и фаровете на пикапа веднага изгаснаха. Ричър стреля пак в същата точка — този път с един от самоделните патрони на Боби. Огнената струя освети цялото плато и той отскочи два метра надясно. Прицели се към запечатаната в главата му цел и изстреля втория фабричен куршум — мощен, спокоен и точен. Чу пронизителен писък. Отскочи още една крачка надясно и изстреля следващия куршум. Пламъкът освети тяло, падащо от каросерията с главата надолу. Един отстранен. Но не който трябва. Беше твърде едър. Значи мъжът. Следва фабричен патрон. Той се напрегна и насочи карабината малко вляво от падащия мъж. Опита се да презареди. Лостът мръдна половин сантиметър и се заклещи в гилзата от последния самоделен патрон.

После се случиха две неща. Първо, пикапът потегли. Люшна се напред, зави с отчаяна бързина и подкара обратно на север, откъдето бе дошъл. После някъде около фолксвагена изтрещяха пистолетни изстрели. Жената бе слязла от каросерията. Сега се придвижваше пеш в тъмнината. Стреляше бързо. Град от куршуми. Всички прелитаха на около метър от него. Пикапът бягаше. Фаровете отново светнаха. Ричър ги проследи с крайчеца на окото си. Те подскачаха, лъкатушеха и ставаха все по-малки. После изчезнаха отвъд края на платото. Пикапът просто прелетя през скалния ръб и продължи към ранчото. Бученето му заглъхна, фаровете се превърнаха в далечни искрици, пъплещи към черния хоризонт. Пистолетът бе спрял да стреля. Отново презарежда. Изведнъж настана пълна тишина. Пълен мрак. След секунда в ушите му пак нахлу жуженето на насекомите. Сега то му се стори по-тихо. По-лениво. Осъзна, че дъждът се променя. Вече не падаха тежки капки, вместо тях се сипеше ситен, забързан ръмеж. Подложи длан и усети как дъждът става все по-силен. След секунди имаше чувството, че е застанал под душ и нечия невидима ръка бавно завърта крана.

Избърса водата от веждите си и тихо остави на земята безполезната карабина. Земята под пръстите му вече бе мокра. Превръщаше се в кал. Той пристъпи наляво, обратно към скрития джип. Дотам имаше около четирийсет метра. Дъждът се засили. Лееше се все по-яростно, сякаш мощта му нямаше граници. Водните струи съскаха и бълбукаха из храсталака наоколо. Добра новина и лоша новина. Добрата беше, че шумът отпада от сметките. Ричър не би могъл да се мери с жената по безшумно придвижване. Не и нощем, сред пустинните храсти. Тяло с ръст сто деветдесет и три сантиметра и тегло към сто и петнайсет килограма помага за много неща, но не и за безшумно промъкване из невидими трънаци. Шумът на дъжда щеше да помогне преди всичко на него. Дотук свършваше добрата новина. Лошата беше, че видимостта скоро ще падне под нулата. Можеха да се сблъскат гръб в гръб и чак тогава да разберат.

Значи не се препоръчваше употреба на карабина с ръчно зареждане. Твърде е бавна за ненадеен изстрел. Твърде тежка и неудобна. Освен това при уинчестъра отворът за изхвърляне на гилзите е отгоре, а не отстрани. Което означава, че при силна дъждовна буря в механизма може да проникне вода. А тази буря щеше да бъде много силна. Усещаше го. Щеше да се опита да компенсира за една нощ десет години суша.

Добра се до джипа на позиция номер четири. Откри до вратата четвъртата карабина, заредена с фабрични патрони. Вече бе мокра. Изтръска я и се прицели косо през платото към позиция единайсет. Натисна спусъка. Отекна гръм. Карабината все още беше наред. Ричър стреля още четири пъти към позиции дванайсет, едно, две и три. Ветрилен огън. Пресметнат риск. Плюсът бе, че е малко късмет може да улучи жената. Минусът — разкриваше, че е сам. Един противник с много оръжия. Всеки би се досетил. А това й подсказваше къде е противникът. Ако броеше изстрелите, щеше да предположи, че той чака тук с последните два патрона в пълнителя.

Затова Ричър пъхна карабината под джипа и зашляпа на запад през храсталака, докато се озова на десетина метра от ръба. Измъкна от джоба си пистолета на Алис и свали предпазителя. Коленичи, размаза кал по лицето и ръцете си и зачака да светне мълния. Във всички горещи краища на света, които бе посещавал, нямаше летни бури без мълнии. Високо в небето се сблъскваха огромни буреносни облаци и волтажът достигаше невъобразима мощ. Още пет минути, предположи той. После светкавиците щяха да озарят всичко наоколо. Той беше с бежови дрехи и кал по лицето. Тя едва ли щеше да се сети за маскировка.

Отдалечи се от джипа на юг, към надупчения фолксваген, като поддържаше същата дистанция от скалата. Мракът бе непрогледен. Дъждът безмилостно се засилваше. Стигаше до моменти, когато изглеждаше невъзможно да продължи с това темпо, но все пак продължаваше да се лее още по-яростно. Варовиковите ями вече бяха пълни с вода. Повърхността им кипеше. Ручейчета бликваха по скалата и с бълбукане пропадаха в бездънните пукнатини наоколо. Шумът бе потресаващ. Дъждът блъскаше тъй свирепо земята, че човек просто не можеше да си представи по-мощен звук. Сетне пороят се засилваше и звукът ставаше още по-оглушителен.

Ричър осъзна, че дъждът е отмил калта. Нямаше начин да е останала по лицето му. Душът на Кармен представляваше детска играчка в сравнение с тази стихия. Почваше сериозно да се тревожи. Как можеше да остане въздух за дишане сред толкова много вода? Тя се стичаше на ручеи по лицето му и влизаше право в устата. Закри челюстта си с шепа, вдъхна през пръсти, закашля се и изплю глътка вода.

Беше на десет метра срещу позиция номер две, когато избухна светкавица. Пламтяща назъбена линия проряза небето далеч на юг и удари земята на осем километра от платото. Беше ослепително бяла и разклонена като мъртво дърво, преобърнато от ураган. Ричър приклекна и се втренчи право напред, разчитайки на периферното зрение. Не видя нищо. След пет секунди долетя мощен, неравен тътен. Къде е тя? Да не би да се смята за по-хитра? В такъв случай трябва да е зад мен. Но Ричър не се обърна. Животът разчита винаги на рискове и предположения, а той вече твърдо бе определил жената като съвършена професионалистка. В нейния свят. Изправиш ли я на улицата срещу Ал Юджин, ще го омае, преди да е мигнал. Но изправиш ли я сама на бойното поле нощем сред буря, борбата става непосилна за нея. Аз умея това. Тя не. Тя стои някъде отпред и се притиска към ръба на платото, изплашена както никога през живота си. Моя е.

Бурята се изместваше. Втората мълния падна три минути по-късно, на километър и половина североизточно от първата. Беше като назъбена плетеница, която продължи да припламва бясно цели осем или десет секунди, преди да изгасне. Ричър изпъна шия и се вгледа напред и надясно. Не видя нищо. Обърна се и погледна наляво. На двайсет метра от себе си зърна жената, приклекнала зад ръба. Различи надписа на шапката й. ФБР. Едри бели букви. Тя гледаше право към него и пистолетът не трепваше в ръката, изпъната на нивото на рамото. Видя пламъка на изстрела — нищожна мътна искрица сред бурята.

Бурята бавно отминаваше на североизток, подгонила пороя пред себе си. Тя достигна мотела и звукът на дъжда бързо прерасна от тих шепот в настоятелно трополене, сетне в яростен грохот по покрива. Покривът беше тенекиен и за трийсет секунди шумът стана непоносим. Ели се събуди от тревожната дрямка. Отвори очи и видя дребния мъж с косматите ръце. Той я гледаше, седнал съвсем неподвижно на стол до леглото.

— Здрасти, хлапе — каза мъжът.

Ели мълчеше.

— Не можеш да спиш, а?

Ели погледна тавана.

— Вали — каза тя. — Много е шумно.

Мъжът кимна и погледна часовника си.

Куршумът не го улучи. Ричър така и не разбра дали е минал наблизо. Светкавицата изгасна и светът отново потъна в пълен мрак. Ричър стреля по памет и напрегна слух. Нищо. Едва ли е попадение. Трудна позиция — от двайсет метра, в пороен дъжд. После долетя гръмотевицата. Пресекливият басов тътен разтърси земята и бавно отшумя. Ричър отново приклекна. Оставаха му девет патрона. Реши да заложи на двойния блъф. Тя очаква да се оттегля, значи няма да го направя. И той остана на място. Зачака следващата светкавица. Така щеше да разбере с какъв противник си има работа. Един любител би се отдалечил от него. Добър професионалист би тръгнал насреща. А професионалист от висша класа би отвърнал на двойния блъф по същия начин и би останал на място.

Но яростта на пороя вече стигаше до предела си. Поне така предположи Ричър. Помнеше как веднъж