Смъртоносна жега

— Не видях добре.

— А какво ти подсказва интуицията? — попита Ричър. — Първото впечатление? Все трябва да си го зърнала. Поне като силует.

— А ти?

Ричър кимна.

— Зърнах го, но беше почти с гръб към мен. Гледаше в твоя посока. Фаровете блестяха. По стъклото имаше капки. После аз стрелях и той потегли. Но не мисля, че беше дребен.

Алис също кимна.

— Интуицията ми подсказва, че не беше дребен. Нито пък тъмнокос. Зърнах го само като петно, но според мен беше доста висок. Може би рус.

— Логично — каза Ричър. — Оставили са един от екипа да пази Ели.

— Тогава кой е карал?

— Клиентът. Човекът, който ги е наел. Така предполагам. Защото са се нуждаели от помощник, който да познава местността.

— Той избяга.

Ричър се усмихна.

— Няма къде да иде.

Отидоха да огледат фолксвагена. Беше напълно съсипан. Алис не се разтревожи особено. Само сви рамене и се обърна. Ричър взе картите от жабката, завъртя джипа и подкара на север. Връщането към „Червената къща“ бе същински кошмар. До ръба на плочата всичко вървеше добре. Но пустинният коловоз се оказа толкова спечен от жегата, че изобщо не попиваше вода. Пороят просто го заливаше. Онова, което преди час приличаше на речно корито, сега наистина се превръщаше в река. Кипналото течение заливаше колелата. Изкоренени храсти и цели дървета летяха на юг по бързеите. Понякога се закачаха за предницата на джипа до прииждането на следващата вълна. Под водата се криеха ями. Но дъждът бързо отслабваше. Всъщност вече едва ръмеше. Центърът на бурята отминаваше на север.

Почти стигнаха до навеса за коли, преди да забележат. Отпред всичко тънеше в мрак. Ричър рязко натисна спирачките, после зави край навеса и видя зад прозорците на къщата бледи примигващи пламъчета.

— Свещи — каза той.

— Няма ток — кимна Алис. — Сигурно някоя мълния е ударила жиците.

Ричър отново натисна спирачките и завъртя джипа в калта така, че фаровете да осветят вътрешността на навеса.

— Виждаш ли нещо познато? — попита той.

Пикапът на Боби си беше на място, само че мокър и опръскан с кал. От каросерията се стичаше дъждовна вода.

— Добре — каза Алис. — А сега какво?

Ричър се взря в огледалото. После завъртя глава към шосето на север.

— Някой идва.

На много километри от тях по пътя подскачаха мътни фарове. Капките по стъклата на джипа разбиваха блясъка на хиляди късчета.

— Хайде да навестим фамилията — каза Ричър.

Той извади пистолета от джоба си и го провери. Нищо не приемай на вяра. Но всичко бе наред. Зареден и готов. Още седем патрона. Пак прибра пистолета и подкара през калния двор към стъпалата на верандата. Дъждът почти бе спрял. От земята се вдигаше пара. Тънки, бледи струйки се виеха в лъчите на фаровете. Двамата излязоха в задушливата влага. Топлината се завръщаше. Жуженето на насекомите също. Наоколо звучеше глухо, напевно бръмчене. Изглеждаше плахо и много далечно.

Ричър се изкачи пръв на верандата и блъсна вратата. Във вестибюла горяха свещници, поставени върху почти всяка хоризонтална повърхност. Мекото оранжево сияние правеше стаята топла и приветлива. Ричър избута Алис към всекидневната. Влезе след нея. Тук също горяха свещи. Десетки. Бяха залепени за чинии с разтопен восък. Върху писалището в дъното светеше ветроупорен фенер. Фитилът му тихо съскаше.

Боби и майка му седяха един до друг край червената маса. Около тях танцуваха сенки. Светлината на свещите бе милостива към Ръсти. Подмладяваше я с двайсетина години. Тя бе облечена все така, с джинси и блуза. Боби седеше до нея и гледаше унесено в празното. Пламъчетата осветяваха лицето му и го раздвижваха.

— Не е чак толкова романтично — каза Ричър.

Ръсти се размърда неловко.

— Страх ме е от тъмното — каза тя. — Нищо не мога да направя. Винаги съм се страхувала.

— И с право — отвърна Ричър. — В тъмното стават лоши неща.

Тя премълча.

— Кърпа? — попита Ричър.

По пода около него се стичаше вода. От Алис също.

— В кухнята — каза Ръсти.

Откриха дървена закачалка с тънка раирана кърпа. Алис избърса косата и лицето си, после попи водата от блузата. Ричър стори същото, после се върна във всекидневната.

— Защо сте будни? — попита той. — Часът е три след полунощ.

Никакъв отговор.

— Видях, че пикапът беше навън — каза Ричър.

— Но не и ние — отвърна Боби. — Стояхме си вътре, както заръча.

Ръсти кимна.

— Бяхме заедно.

Ричър се усмихна.

— Ама че алиби. Съдебните заседатели ще се спукат от смях.

— Нищо не сме направили — възрази Боби.

Ричър дочу шум откъм пътя. Тънък, едва доловим звук на гуми, намаляващи скоростта по мокър асфалт. Свистене на ремъци под капака. После колата зави към портата и се раздаде бавно, звучно хрущене. Изскърца спирачка, моторът заглъхна и настана тишина. Изтропа врата. Стъпки по верандата. Входната врата се отвори, някой прекоси вестибюла. После се отвори вратата на всекидневната. Пламъчетата заподскачаха. Влезе Хак Уокър.

— Добре — каза Ричър. — Нямаме много време.

— Ти ли разби кабинета ми? — попита Уокър.

Ричър кимна.

— Беше ми любопитно.

— Кое?

— Подробностите. Много си падам по тях.

— Нямаше смисъл. Ако беше помолил, щях да ти ги покажа.

— Ти не беше там.

— Така или иначе, не биваше да го правиш. Сега те чакат неприятности. Разбираш, нали? Големи неприятности.

Ричър се усмихна. Неприятности и беди, мои единствени спътници.

— Сядай, Хак — нареди той.

За миг Уокър се поколеба. После заобиколи цялата маса и седна до Ръсти Гриър. Свещите огряваха лицето му. Отляво светеше фенерът.

— Имаш ли нещо за мен? — попита той.

Ричър седна отсреща. Отпусна длани на масата.

— Тринайсет години съм бил ченге.

— И какво?