новини и двамата изгледаха смъртта на Фрьолих още веднъж отначало, в забавен кадър. После и част от изявлението на Армстронг. Видяха Банън да дава интервю пред Хувър Билдинг. Не помолиха дежурния да увеличи звука. Знаеха прекрасно какво има да каже той. Гледаха спортните новини от празничните мачове, когато Стайвесънт ги повика отново в кабинета си.
Секретарката му я нямаше. Очевидно си беше вкъщи за дългия уикенд. Те преминаха през празното секретарско помещение и се настаниха срещу него от другата страна на безупречно разтребеното му бюро, за да им разясни правилата на поведение.
— Никакъв физически допир — каза той.
Ричър се усмихна.
— И да се ръкуваме ли не може?
— Е, това може — каза Стайвесънт, — но нищо друго.
Освен това да не разкривате нищо за създалата се обстановка. Той засега нищо не подозира и не желая да го научи от вас. Ясно ли е?
Ричър кимна.
— Напълно — отвърна Нили.
— Не го предизвиквайте и не му досаждайте излишно. Не забравяйте кой е все пак. А също и че в момента е угрижен заради майка си.
— Добре — каза Ричър.
Стайвесънт извърна глава настрани.
— Реших, че нямам желание да питам каква е целта на срещата ви. Нито пък какво ще се случи вследствие от нея, ако изобщо нещо се случи. Но искам да ви благодаря за всичко, което направихте до този момент. Извършената от вас проверка ще ни помага много за в бъдеще, а мисля, че в Бисмарк ни спасихте от страшна катастрофа. Двамата сте свестни хора и аз съм ви лично благодарен.
Нили и Ричър не отговориха.
— Аз смятам да се пенсионирам — продължи Стайвесънт. — Ще ми се наложи да водя тежки битки, за да спася кариерата си, а не съм сигурен, че кариерата ми си струва битките.
— Извършителите не са твои агенти и никога не са били — каза Ричър.
— Знам — каза Стайвесънт. — Но току-що загубих двама души. Следователно кариерата ми е приключена. Но това си е мой проблем и решението си е мое. Искам само да ви кажа, че за мен беше удоволствие и чест да се запозная с брата на Джо, както и да работя с двама ви.
Те отново не отговориха.
— Радвам се също, че ти се случи до Ем И в последните минути на живота й.
Ричър извърна поглед встрани. Стайвесънт отново извади два плика от джоба си.
— Не знам дали да се надявам, че си прав или че не си — каза той. — Имам предвид Уайоминг. Ще изпратя трима агенти и ще вдигнем част от местната полиция. Не е кой знае каква охрана, ако нещата се влошат.
Стайвесънт плъзна пликовете през бюрото.
— Долу ви чака кола — продължи той. — Ще ви закара до Джорджтаун и оттам нататък се оправяйте сами.
Двамата слязоха с асансьора до първия етаж, където Ричър се отби в главното фоайе. Беше огромно и полутъмно, и сиво, и празно; стъпките му отекваха сред студения мрамор. Той се спря пред гравираната каменна плоча и вдигна глава към името на брат си. Погледът му се премести на празното място, където скоро щяха да добавят и това на Ем И Фрьолих. После се обърна и отиде при Нили. Двамата бутнаха малката врата с кръглото прозорче от армирано стъкло и се упътиха към колата, която ги чакаше.
Белият ръкав си беше на мястото, преградил тротоара пред къщата на Армстронг. Шофьорът изравни задната врата на колата с отвора и каза нещо в микрофона на китката си. Секунда по-късно вратата на къщата се отвори и навън излязоха трима агенти. Единият премина през дължината на ръкава и отвори вратата на колата. Ричър слезе пръв, Нили се измъкна след него. Агентът затвори вратата и изчака равнодушно на тротоара, докато колата потегли и отмина. Вторият агент вдигна ръце встрани, за да им покаже с жест, че трябва да бъдат претърсени. Те застанаха неподвижно в сивкавия мрак на ръкава. Тялото на Нили се стегна в очакване на допира на непознати мъжки ръце. Но претърсването беше формално. Ръцете едва я докоснаха. Агентът дори не откри керамичния нож на Ричър, скрит в чорапа му.
После агентите ги въведоха в антрето и затвориха вратата зад тях. Отвътре къщата се оказа по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Солидна, респектираща постройка, която имаше вид, сякаш е най-малко на сто години, но като нищо ще изкара поне още толкова. Антрето беше украсено с раирани тапети и патинирани бронзови антики; по всяка свободна повърхност бяха окачени безброй картини в рамки. Върху дебелия мокет на пода имаше застлани килими. В един от ъглите се виждаше охлузена чанта за дрехи — вероятно готова за спешното заминаване на Армстронг за Орегон.
— Оттук — каза единият от агентите.
Той ги поведе към вътрешността на къщата и през една чупка в коридора — към скромна кухня с трапезария, която би подхождала повече на дървена хижа в планината. Цялата стая беше облицована с чамова ламперия; в единия край имаше маса за хранене, а в другия бяха кухненските уреди и мебелировка. Във въздуха се носеше силна миризма на кафе. Армстронг и жена му седяха на масата пред тежки керамични чаши с кафе и четири различни сутрешни вестника. Мисис Армстронг беше по анцуг; кожата й блестеше от пот, сякаш досега бе правила упражнения в домашния гимнастически салон. По всичко личеше, че не смята да придружава мъжа си до Орегон. Беше без грим. Имаше изморен и посърнал вид, сякаш събитията от наскоро приключилия Ден на благодарността бяха променили живота й из основи. Самият Армстронг изглеждаше спокоен. Беше с чиста изгладена риза под сакото, като бе вдигнал ръкавите си нагоре до лактите. Не носеше вратовръзка. Наведен над масата, четеше успоредно редакционните статии на „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.
— Кафе? — предложи мисис Армстронг.
Ричър кимна, тя стана и се запъти към кухненския бюфет. Свали още две керамични чаши от куките над барплота и наля кафето. Докато я гледаше как крачи към тях с по една чаша във всяка ръка, Ричър не можеше да прецени дали е висока или ниска. Беше от онези жени, които изглеждат ниски с ниски обувки, а високи с токчета. Тя се върна и им подаде чашите с безизразно лице. Армстронг вдигна глава от вестниците.
— Съжалявам за майка ви — каза Нили.
Армстронг кимна в отговор.
— Мистър Стайвесънт ме уведоми, че искате да говорим насаме — каза той.
— Така ще е по-добре — отвърна Ричър.
— Трябва ли и жена ми да присъства?
— Зависи какво разбирате под насаме.
Мисис Армстронг хвърли бърз поглед на съпруга си.
— Е, после ще ми разкажеш — рече тя. — Преди да тръгнеш. Ако счетеш за нужно.
Армстронг кимна още веднъж и демонстративно започна да прибира вестниците. След това се изправи, отиде до кафе-машината и допълни чашата си.
— Да вървим — каза той.
Поведе ги обратно през чупката в коридора към някаква закътана стая. Двамата агенти ги последваха и застанаха отвън от двете страни на вратата. Армстронг им хвърли извинителен поглед и затвори вратата зад себе си. Стаята беше обзаведена като кабинет, но по-скоро служеше за усамотение, отколкото за работа. На бюрото нямаше компютър. Самото бюро беше огромно и тежко, от масивно тъмно дъбово дърво. Отстрани имаше кожени столове. Книгите в библиотеката бяха все луксозни издания, наредени сякаш само за красота. Стените бяха облицовани с ламперия, а на пода имаше стар персийски килим. Някъде беше скрит освежител на въздуха, чието ухание се разпространяваше в притихналата стая. На стената имаше фотография в рамка, на която човешко същество с неопределен пол беше застанало върху голям леден къс. Съществото беше увито в огромно пухено яке с вдигната качулка и дебели ръкавици с един пръст, нахлузени чак до лактите. Качулката беше поръбена с дебела ивица кожа с дълги косми, която обрамчваше плътно лицето. Самото
