Покушението

— А същевременно си убеден, че по време на кампанията няма специално засегнати?

— Убеден съм.

— Че откъде тогава се поражда твоето вътрешно чувство? Кой може да мрази Армстронг толкова и защо?

— Не знам със сигурност. Просто чувство.

— Е, добре — кимна Ричър. — Можеш да си вървиш.

Суейн си взе палтото и припряно си тръгна, докато Ричър запрелиства наслуки остатъка от папката. През това време Нили се ровеше в безкрайното море от първична документация. След около час и двамата се отказаха.

— Какво заключаваме? — попита Нили.

— Че тоя Суейн има най-скучната професия на света.

— Това поне е извън съмнение — усмихна се тя.

— Има нещо обаче, което ме притеснява — каза Ричър. — И то не от нещата, които се съдържат тук, а нещо, което не се съдържа, което липсва. Една изборна кампания е безогледно цинична, не е ли така? Политиците са готови да използват всяка най-дребна подробност от миналото, стига да ги представя в малко по-добра светлина. Ето например, за майка му тук са изписани цели страници с незначителни детайли за следването й, за аптеката и така нататък. Защо е всичко това?

— За да спечелят симпатиите на жените с дребен собствен бизнес.

— Така да бъде. После се споменава болестта й. Това пък защо?

— За да се представи Армстронг като грижовен син. С чувство за дълг и семейни ценности. Така му се придава по-човешки образ. Пък и позициите му по здравеопазването звучат по-убедително.

— Освен това пише надълго и нашироко за дърводобивната фирма на баща му.

— И това е насочено към лобито на дребния бизнес. А също и към природозащитните организации. Тия неща са свързани — сеч, природа, екология… Така че Армстронг да може да твърди, че има непосредствен опит с природата.

— Това е идеята — каза Ричър. — Да има по нещичко за всяка публика.

— Е, и?

— Ами военната служба е изцяло изпусната. Докато по принцип стратезите на изборни кампании много си падат по такива неща. Ако бащата на кандидата е бил военен, той има интерес да го разгласи наляво и надясно, защото по този начин ще може да се застрахова по цял ред въпроси. Докато тук не се споменават никакви подробности. Баща му постъпил в армията и после се уволнил. Толкоз. Разбираш ли какво искам да кажа? Навсякъде другаде ни заливат с всякакви най-незначителни детайли, а тук — нищо.

— Бащата е починал преди много години.

— И какво от това? Ако можеше нещо да се изцеди от военната му кариера, щяха да са я разчовъркали до дъно. А за какво всъщност е уволнен? Какви са тия здравословни причини? Ако е било поради нараняване, щяха да го разтръбят до небесата. Дори да е станало при учение. Щяха да го изкарат национален герой. Знаеш ли какво? Хич не ми харесват тия необяснени здравословни причини. Звучи доста съмнително, не си ли съгласна?

— Май че си прав. Но може и да няма връзка. Та това се е случило още преди Армстронг да се роди. Ами че бащата е починал преди повече от трийсет години! А ти сам каза, че тая вендета е предизвикана от нещо, което Армстронг е извършил по време на кампанията.

Ричър кимна.

— И все пак бих желал да науча повече по въпроса. Мисля, че можем да го запитаме направо.

— Няма нужда — каза Нили. — Ако толкова държиш, бих могла да поразпитам. Ще се обадя на няколко телефона. Имам доста връзки. Разни военни, дето един ден ще дойдат да работят при нас, много държат отрано да ни направят добро впечатление.

Ричър се прозина.

— Добре, направи го. Още утре сутринта.

— Още тази нощ. Армията работи денонощно. Това не се е променило, откакто ние напуснахме.

— Наспи се най-напред. Това може да почака.

— Аз вече изобщо не спя.

Ричър отново се прозина.

— А пък аз тъкмо това смятам да направя.

— Кофти ден, а? — подхвърли Нили.

— По-кофти от това няма накъде. Е, добре, обади се където трябва, но недей да ме будиш специално за да ми докладваш. Можеш да ми го кажеш и утре сутринта.

Нощният дежурен им уреди кола да ги закара до мотела в Джорджтаун и Ричър се упъти право към стаята си. Беше тиха, спокойна и празна. През деня я бяха почистили и разтребили. Леглото беше оправено. Кашона на Джо го нямаше вече. Той поседна за момент на стола и се запита дали Стайвесънт се е обадил да освободи стаята на Фрьолих. После нощната тишина го обгърна и той за пръв път си даде сметка за някаква голяма липса. За някаква загуба. За нещо, което трябваше да е до него сега, а го нямаше. Какво беше то? Фрьолих, разбира се. Болеше го за нея. Тя трябваше да е там, до него, а я нямаше. Последния път, когато бе влизал в тази стая, и тя беше там. Рано сутринта на същия ден. Решаващият. Днес ши печелим, ши губим, бе казала тя. Днес е денят, в който ще спечелим, бе отвърнал той.

Нещо липсваше. Може би Джо. Или нещо друго. Много неща липсваха в живота му. Недовършени, недоизказани неща. Но какво пораждаше това усещане за липса? Може би военната кариера на стария Армстронг, за която не спираше да мисли. Или може би нещо по-съществено. Дали не липсваше и нещо друго? Той затвори очи и се зарови в съзнанието си, но единственото, което видя, бе струята кръв от шията на Фрьолих, която се извиваше като дъга във въздуха и блестеше на слънцето. Затова той отново отвори очи, свали дрехите си и си взе душ — третия за този ден. В един момент се улови, че гледа в краката си, сякаш очакваше подът на кабината отново да почервенее от кръв. Но водата си остана прозрачна.

Леглото беше студено и кораво, чаршафите бяха прясно колосани и твърди като мушама. Той се мушна между тях и в продължение на един час гледа в тавана и мисли напрегнато. После рязко изключи мозъка си и си наложи да заспи. Присъниха му се Джо и Фрьолих, които се разхождаха ръка за ръка покрай река Потомак. Беше лято. Слънцето грееше, меко и златно, а струята кръв от шията й плуваше във въздуха като алена панделка, понесена от вятъра. Кръвта оставаше да виси във въздуха дълго след като Джо и Фрьолих бяха отминати. Дори тълпите хора, които пресичаха пътя им, не нарушаваха целостта на алената лента. После Фрьолих се превърна в Суейн, а Джо — в полицая от Бисмарк. Полицаят крачеше с развети пешове на палтото, а Суейн подтичваше след него и повтаряше на всеки срещнат: Смятам, че ние не броим правилно. После Суейн изчезна и на негово място се появи Армстронг, усмихнат с лъчезарната си усмивка на политик и повтарящ: Толкова съжалявам, докато полицаят от Бисмарк се обърна и извади изпод развятото си палто дълга карабина, спокойно прищрака затвора и застреля Армстронг право в главата. Не се чу звук, понеже карабината беше със заглушител. Никакъв звук дори когато Армстронг цамбурна по лице във водата и речното течение го отнесе.

Точно в шест от рецепцията го събудиха по телефона, а само след минута на вратата се почука. Ричър скочи от леглото, уви една хавлиена кърпа около кръста си и погледна през шпионката. Нили му носеше чаша кафе. Напълно облечена и готова за работа. Той я пусна да влезе, приседна на ръба на леглото и отпи от кафето си, а тя се промуши покрай леглото и отиде до прозореца. Изглеждаше уморена и същевременно възбудена, сякаш самата тя цяла нощ бе карала на кафе.

— И така, баща му — каза тя, сякаш продължаваше недовършен разговор — е получил повиквателна към края на Корейската война. Не е служил и ден в бойна част. Вместо това изкарал школа за офицери, получил чин младши лейтенант и бил зачислен към мотострелкова рота. Базата им била в Алабама, но отдавна е закрита. Командването издало инструкции частите да се приведат в бойна готовност за фронта, а пък всички знаели, че войната вече свършва. Нали знаеш как ставаха тия работи?

Ричър кимна и отпи от кафето си.