Покушението

отношение.

— Значи ти се водиш от вътрешното си чувство, а пък ние от едно тире — отбеляза Ричър. — Повечето случаи, с които съм се занимавал, са били изградени върху доста по-солидни улики.

— Сега какво ще правим?

— Ще търсим другаде — отвърна Нили. — Ако не е политическа вендета, трябва да е лична.

— Не мисля, че имам право да ви предоставям информацията — каза Суейн. — Тя се смята за поверителна.

— Защо, нещо лошо ли има?

— Не, иначе по време на кампанията щяха да го изровят.

— Че какъв е проблемът тогава?

— Верен ли е на жена си? — запита Ричър.

— Да — отвърна Суейн.

— А тя на него?

— Разбира се.

— Финансови машинации?

— Никакви.

— Всичко останало са много лични неща от далечното му минало. Какво толкова ще стане, ако им хвърлим един поглед?

— Предполагам, че нищо.

— Ами дай да ги видим тогава!

Те поеха по извитите коридори към библиотеката, но когато стигнаха там, телефонът звънеше. Суейн вдигна слушалката и после я подаде на Ричър.

— Стайвесънт е, търси теб.

Ричър послуша една минута и затвори телефона.

— Армстронг идва — каза той. — Много бил разстроен, нямал мира и искал да поговори с всички, които са били днес там.

Двамата оставиха Суейн в библиотеката и се върнаха в заседателната зала. Стайвесънт пристигна минута след това. Все още беше с дрехите си за голф. Дори не беше изтрил кръвта на Фрьолих от обувките си. Кръвта бе засъхнала на безформени черни петна по кантовете на подметките. Изглеждаше на ръба на пълно физическо изтощение и психически срив. Ричър познаваше това явление; бе го наблюдавал безброй пъти. Някой може да изкара двайсет и пет години в безупречна служба, докато целият му живот, цялата му професионална кариера се сгромолясат за един ден. Поводът може да бъде всякакъв: атентатор самоубиец, хеликоптерна катастрофа, изтичане на свръхсекретна информация или пиянско сбиване на войници отпускари, завършило със смърт. След което цялата административна машина се задейства да раздава възмездие и изведнъж една бляскава кариера, цял жизнен път, увенчан с лаври и слава, се зачерква с едно драсване на перото, понеже във всеки случай някой трябва да опере пешкира. Следствените комисии не признават нещастните случайности или рисковете на професията.

— Ще бъдем в доста намален състав — каза Стайвесънт. — Аз пуснах повечето от хората си в еднодневен отпуск и нямам никакво намерение да им го отнемам само защото Армстронг не можел да спи.

След пет минути дойдоха още двама агенти. Ричър ги познаваше по физиономия — единият беше снайперист на покрива на един от складовете, а другият бе проверявал хората на опашката за храна. Двамата кимнаха уморено вместо поздрав и веднага се запътиха към кафе-машините. Когато се върнаха, носеха за всеки по едно кафе в пластмасова чашка.

Охраната на Армстронг се движеше пред него като невидим мехур. Най-напред се обадиха по радиото, още докато колите бяха на километър и половина от сградата. После втори път, при влизане в гаража. Изкачването с асансьора се докладваше етаж по етаж. Един от бодигардовете се появи пръв на рецепцията и обяви, че помещението е обезопасено. Чак тогава другите двама въведоха Армстронг. Същата процедура се повтори в заседателната зала. Единият агент надникна вътре, огледа се, каза нещо в маншета на ризата си и Армстронг се шмугна покрай него в стаята.

Беше се преоблякъл с всекидневни дрехи, които никак не му подхождаха — джинси от рипсено кадифе, пуловер на шарки и велурено яке. Цветовете си отиваха твърде идеално, а тъканите бяха нови и още неочупени по тялото. Първата фалшива нотка, която Ричър долови от него. Сякаш вкъщи се бе запитал: Какво следва да облече един вицепрезидент при тези обстоятелства? — вместо да грабне от гардероба първото, което му бе попаднало подръка. Армстронг кимна тържествено на присъстващите и тежко пристъпи към заседателната маса. Не заговори никого. Изглеждаше неловко. Мълчанието ставаше непоносимо.

— Как е съпругата, сър? — попита снайперистът.

Най-дипломатичният възможен въпрос, каза си Ричър. Покана да обсъдим нечии чужди чувства, което е винаги по-лесно, отколкото да говорим за своите. Колегиална постъпка, която сякаш казваше: Всички ние сме вътрешни хора, дайте да поговорим за някой външен. А също и: Даваме ти възможност да ни благодариш, задето й спасихме задника. Пък и твоя.

— Потресена е — каза Армстронг. — Такава ужасна трагедия. Тя ми каза да ви предам колко много съжалява за случилото си. Да ви кажа честно, жена ми не ме оставя на мира. Казва, че не е трябвало да излагам живота ви на риск.

Най-дипломатичният възможен отговор, помисли си Ричър. Какво можеш да му кажеш, освен: Това ни е работата, сър!

— Това ни е работата, сър! — каза Стайвесънт. — Ако не бяхте вие, щеше да е някой друг.

— Благодаря ви за любезността — каза Армстронг. — Както и за отлично свършената работа. От името и на двама ни, от сърце и душа! Аз не съм суеверен човек, но към вас се чувствам дълбоко задължен. И няма да се успокоя, докато не направя нещо за вас. Така че, не се колебайте, искайте. Каквото кажете — официално или не, поотделно или всички заедно. Аз съм ваш приятел до живот.

Никой не отговори.

— Кажете ми за Кросети — продължи Армстронг. — Той имаше ли семейство?

Снайперистът кимна.

— Беше женен, с дете. Момченце на осем години, доколкото знам.

Армстронг сведе поглед надолу.

— Толкова съжалявам.

В стаята отново настъпи тишина.

— Мога ли да им помогна с нещо? — попита Армстронг.

— Ние ще се погрижим за тях — каза Стайвесънт.

— Фрьолих има само родители в Уайоминг — каза Армстронг. — Не е била омъжена. Няма братя и сестри. Аз разговарях с родителите й днес следобед. След като се видяхме с вас в Белия дом, реших да им изкажа лично съболезнованията си. Освен това исках да ги уведомя предварително какво смятам да кажа в изявлението си по телевизията. Реших, че без тяхно съгласие не мога да излъжа, че в неделя организираме възпоменателна служба само за да подмамим ония. На тях обаче толкова им допадна идеята за служба в памет на дъщеря им, че решиха да си я направят сами. Така че служба ще има.

Никой от останалите не продумваше. Армстронг стоеше, вперил поглед в една точка в пространството.

— Искам и аз да присъствам — каза той. — Всъщност смятам да присъствам.

— Не мога да допусна това — каза Стайвесънт.

Армстронг не отговори.

— Искам да кажа, настойчиво ви съветвам да не го правите — поправи се Стайвесънт.

— Тя загина заради мен — каза Армстронг. — Искам поне да присъствам на службата. Поне това. Всъщност искам да произнеса реч там. Мисля първо още веднъж да поговоря с родителите й.

— Убеден съм, че за тях това ще бъде голяма чест, но нека не забравяме съображенията за