притежавам.
— Не предполагах, че си толкова начетен — възкликна Банън.
— Попрочитам това-онова — обясни Ричър.
— Бих те призовал да се въздържаш от саморазправа.
— Саморазправа е несвойствена дума за един специален агент.
— Както и да е, не искам самостоятелни действия.
Ричър кимна.
— Разбрано.
Банън се усмихна.
— Е, какво, разреши ли загадката?
— Каква загадка?
— Ние приемаме, че пушката е била във вторник в Минесота и вчера в Северна Дакота. Днес вече е тук, във Вашингтон. Те не са я прекарали със самолет, това поне е ясно, понеже за пренасяне на дългоцевни огнестрелни оръжия с граждански полет се изисква такава документация, че не ти е работа. А пък с кола е твърде далеч. Излиза, че докато единият е бил с автомата МП5 в Бисмарк, другият е доставил пушката с кола от Минесота дотук. Ако и двамата са били едновременно в Бисмарк, значи притежават две еднакви пушки „Вайме“ — едната там, другата скрита тук някъде. А пък ако и двамата са били в Бисмарк, а имат само една „Вайме“, значи трети човек им я е прекарал от Минесота дотук, от което излиза, че си имаме работа поне с трима души, а не с двама.
Мълчание.
— Отивам да поговоря със Суейн — каза Ричър. — Пеша. Ще се поразкърша малко.
— Идвам с теб — рече Нили.
Двамата извървяха бързо разстоянието от около осемстотин метра на запад по Пенсилвания Авеню. По небето нямаше облаци и нощният въздух беше студен. Въпреки смога и оранжевото сияние на уличните лампи по небето се виждаха отделни звезди. Луната изглеждаше малка и далечна. Нямаше движение. Те минаха покрай Федералния триъгълник и насреща им започна да се приближава тъмната маса на Министерството на финансите. Загражденията по улиците към Белия дом бяха вдигнати. Градът се връщаше към нормалния живот. Сякаш нищо не се бе случило.
— Как си? — попита Нили.
— Примирявам се с действителността. Остарявам. Мозъчната ми дейност е забавена. Толкова се зарадвах, че разкрих Нендик бързо, а всъщност трябваше да се сетя веднага. Това не беше никакъв успех, а провал. Същото е с отпечатъка. Няколко дни се мотахме с него, опитвахме се да го пригодим към нашите теории, а не виждахме истината.
— Накрая обаче я разкрихме.
— И отново се чувствам гузен както винаги.
— Защо?
— Все разправях на Фрьолих, че се справя добре. А всъщност трябваше да й кажа да удвои часовите на покрива. По един на корниза и на стълбището. Това може би щеше да й спаси живота.
Нили мълчеше. Изминаха шест-седем крачки.
— Това е било нейна работа, не твоя — каза тя. — Не се чувствай гузен. Не можеш да отговаряш за всички хора на тоя свят.
Ричър не каза нищо. Просто продължи да крачи.
— А пък те са се представяли за полицаи — добави тя. — Можели са да преодолеят и двама часови, също както преодоляха този. Нещо повече, те са преминали сигурно покрай дузина униформени. Или повече. Кой ще ги спре? Цялата околност беше блокирана, но никой не можеше да го предвиди. Рисковете на професията.
Ричър не отговори.
— А пък ако бяха сложили двама часови, ония щяха да убият и двамата. Още една невинна жертва нямаше да помогне на никого.
— Ти съгласна ли си, че Банън прилича на полицай? — попита Ричър.
— А ти съгласен ли си, че са трима? — отвърна му с въпрос Нили.
— Не. В никакъв случай. Двама са. Банън недоглежда нещо. С мозък като неговия това е професионално изкривяване.
— Какво недоглежда?
— Ти смяташ ли, че прилича на полицай?
Нили бегло се усмихна.
— Същински полицай. Той като нищо си е бил такъв, преди да постъпи в Бюрото.
— С какво прилича на полицай?
— С всичко. С всяко нещо по себе си. С порите на кожата си.
Ричър замълча и продължи да крачи.
— Нещо в инструктажа на Фрьолих ми направи впечатление — каза той. — Преди да пристигне Армстронг. Тя предупреждаваше хората си, че е лесно да се дегизираш като бездомник, но е много трудно да изглеждаш
— Донякъде. Но не изцяло.
— Те обаче наистина приличат на полицаи. Аз видях единия и изобщо не се усъмних. Те проникват най-спокойно навсякъде, после се измъкват и никой не се сеща да ги спре.
— Това обяснява много неща — каза Нили. — Например защо са изглеждали на Нендик съвсем на място в полицейската кръчма. И на Андрети.
— Като теста за патицата на Банън — каза той. — Те изглеждат като полицаи, ходят като полицаи и говорят като полицаи.
— Това обяснява и откъде знаят например, че слюнката съдържа ДНК и че съществува Национален информационен център по криминалистика.
— А също и оръжията. Явно имат достъп до арсеналите на специалните части и на щатската полиция. Особено до пригодени карабини с неоригинални оптически мерници.
— Но същевременно знаем, че не са полицаи. Ти лично прегледа всичките деветдесет и четири снимки.
— Знаем само, че не са полицаи от Бисмарк — каза Ричър. — Може да са от някъде другаде.
Суейн още ги очакваше, когато пристигнаха. Изглеждаше дълбоко нещастен. Може би не от чакането. Приличаше на човек, който има да съобщава и да получава лоши новини. Той погледна въпросително Ричър и Ричър кимна.
— Казва се Андрети — рече той. — В същата ситуация, както и Нендик. Не е толкова смазан психически, но и той няма намерение да проговори.
Суейн мълчеше.
— Твоя е заслугата — продължи Ричър. — Ти пръв направи връзката. А пушката е „Вайме“ със сменен мерник — „Хензолт“ вместо „Бушнел“.
— Аз не съм специалист по огнестрелни оръжия — каза Суейн.
— Искам да ми кажеш какво знаеш за кампанията. Кой толкова му има зъб на Армстронг?
Известно време Суейн не отговори. После извърна поглед встрани и каза:
— Никой. Това, което казах на съвещанието, не беше истина. Аз направих този анализ още преди няколко дни. Той действително е засегнал отделни хора, но нищо по-значимо. Нищо необичайно.
— Че защо го каза тогава?
— Заради ФБР. Исках да ги отклоня от разследването им. Знам, че извършителите не са от нашите. Не мога да понасям, когато унижават моето ведомство.
Ричър замълча.
— Направих го заради Фрьолих и Кросети — продължи Суейн. — Те не заслужават такова
