Покушението

и „Никои“.

— Значи човекът си е имал определени предпочитания.

— Не и ако е бил на държавна служба. Ти например какво ще направиш, ако някой фотограф от екипа дойде при теб и ти каже: Виж какво, искам „Канон“, тоя „Никон“ нищо не струва?

— Ще му кажа да ми се маха от главата.

— Точно така. Ако си на държавна служба, ползваш това, с което разполагаш. Аз просто не мога да си представя някой агент на службите да иде при оръжейника и да поиска да му сменят мерника „Бушнел“ за хиляда долара с някой „Хензолт“ за същите пари само защото повече му харесва на външен вид.

— Че защо са го сменили тогава?

— Не мога да кажа със сигурност — повтори Ричър. — Може би поради повреда. Ако изтървеш пушката, мерникът се поврежда много лесно. Но ако тя е държавна собственост, ще сменят един „Бушнел“ с друг. С всяка партида пушки те купуват по цели сандъци резервни части.

— Ами ако няма? Ако всички оригинални мерници за дадена партида пушки са се изчерпали?

— Тогава биха могли да я пригодят за „Хензолт“. Доколкото знам, „Дензолт“ вървят с карабините „ЗИГ“. Ще трябва да прегледате отново списъците и да видите дали някое ведомство не купува за снайперистите си паралелно „Вайме“ и „ЗИГ“.

— „ЗИГ“ също ли е със заглушител?

— Не — каза Ричър.

— Това е значи! — каза Банън. — Определена правоохранителна агенция купува от двата вида снайперски карабини — „Вайме“ за случаите, когато трябва заглушител, и „ЗИГ“, когато може и без. Заедно с два вида резервни мерници. В един момент „Бушнел“ свършват и започват да слагат „Хензолт“.

— Възможно е — каза Ричър. — Трябва обаче да се провери. Специално питайте дали някой не е правил опит да пригажда пушки „Вайме“ за мерници „Хензолт“. Ако сред държавните оръжейници няма такъв, проверете и при частниците. Почнете от най-скъпите, защото това не са случайни оръжия. Може да се окаже важно.

Стайвесънт гледаше втренчено пред себе си. Извивката на раменете му показваше, че е притеснен.

— Какво има? — попита Ричър.

Стайвесънт се отърси сякаш от хипноза и поклати глава в знак на поражение.

— Боя се, че ние бяхме купили „ЗИГ“ — каза тихо той. — Преди пет години бяхме поръчали една партида СГ550. Полуавтоматични карабини без заглушител. Само че не ги използваме много, защото автоматичният механизъм се отразява леко на точността, особено при стрелба в гъста тълпа. Повечето са на склад. Сега навсякъде използваме „Вайме“. Така че резервни части за „ЗИГ“-овете имаме колкото щеш.

В залата настана мълчание. После телефонът на Банън отново иззвъня. Досадната мелодийка разцепи тягостната тишина. Той вдигна телефона до ухото си, излая казвай и се заслуша.

— Разбирам! — каза той след малко и продължи да слуша. — Докторът съгласен ли е? — Послуша още малко. — Разбирам! — И пак млъкна. — Предполагам! — каза той и продължи да слуша. — Два ли? — запита и чу отговора. — Добре — рече накрая Банън и прекъсна връзката. Обърна се към присъстващите: — Качваме се горе! — каза той пребледнял.

Стайвесънт, Ричър и Нили го последваха към асансьора и четиримата се качиха в заседателната зала. Той седна на председателското място, а останалите се скупчиха на отсрещния край, сякаш искаха да са по- далеч от лошите новини. Небето отвън беше съвсем тъмно. Денят на благодарността отиваше към края си.

— Казва се Андрети — съобщи той. — Възраст: седемдесет и три години, пенсиониран дърводелец, бивш доброволец пожарникар. Има внучки. Чрез тях са успели да го притиснат.

— Проговорил ли е? — попита Нили.

— Отчасти — отвърна Банън. — Тоя дядо ще се окаже по-корав от Нендик.

— Как е станало?

— От времето, когато бил пожарникар, той имал навик да ходи в някаква кръчма в Сакраменто, дето се събирали бивши полицаи. Там се запознал с двама мъже.

— Полицаи ли са били?

— Имали са такъв вид — отвърна Банън. — Така ги описва: с вид на полицаи. Заприказвали се, той им показал снимки на семейството си. Те започнали да го обработват колко е пропаднал светът в днешно време, какво ли не биха направили, за да предпазят семействата си и тъй нататък. Постепенно му влизали под кожата, казва той.

— Е, и?

— Известно време старецът мълчал като риба, но нашият лекар прегледал ръката му. Левият палец бил ампутиран. Е, не точно ампутиран. Нещо средно между отрязан и отсечен, казва докторът. Все пак опитали са се да го направят чисто. Андрети продължавал да се придържа към историята с триона, но докторът казва, че това не може да бъде. Просто било изключено! Явно Андрети се зарадвал, че онзи не му вярва, и постепенно се разприказвал.

— И какво?

— Той живеел сам. Вдовец. Двамата типове с вид на полицаи си изпросили да ги покани у тях. Там го попитали: Какво би направил, за да защитиш семейството си? В смисъл, би ли направил всичко? Би ли отишъл докрай? Отначало въпросът бил реторичен, но твърде скоро го приложили на практика. Казали му да избира между палеца си и внучките. После го притиснали на пода и си свършили работата. Взели снимките на децата и тефтерчето му с адреси. Казали му, че сега вече знаят как изглеждат внучките и къде живеят. Казали му още, че ще ги намерят и ще им отрежат яйчниците така, както са отрязали на него палеца. Разбира се, той им повярвал. Как да не им повярва? Нали току-що му били показали на какво са способни? Те взели една хладилна кутия от кухнята и малко лед от фризера, за да пренесат палеца. Като си тръгнали, той се добрал до болницата.

Мълчание.

— Описания? — попита Стайвесънт.

Банън поклати глава.

— Твърде уплашен е. Моите хора му казали, че цялото му семейство може да бъде поставено под специална федерална програма за защита на свидетели, но той не давал и дума да се издума. Предполагам, че повече не можем да изкопчим от него.

— Отпечатъци из къщата?

— Андрети избърсал навсякъде. Двамата го принудили и не си тръгнали, докато не го направил.

— А в кръчмата? Някой да ги е видял, докато си приказват?

— Ще поразпитаме. Но все пак това е било преди шест седмици. Така че не очаквайте чудеса.

Дълго време никой не проговори.

— Ричър — обади се Нили.

— Да?

— За какво си мислиш?

Той вдигна рамене.

— Мислех си за Достоевски. Наскоро открих един екземпляр на „Престъпление и наказание“, който бях подарил на брат ми за рождения ден. Без малко да му купя „Братя Карамазови“, но предпочетох тази. Ти „Братя Карамазови“ чела ли си я?

Нили поклати глава.

— В нея се разправя и какво са вършили турците в България — каза той. — Изнасилвали българки, ограбвали български домове. Бесели пленници на сутринта, след като през цялата нощ ги оставяли приковани към оградата за ушите. Подхвърляли новородени във въздуха и ги нанизвали на щикове. И то пред очите на майките им. Когато видял всичко това, Иван Карамазов загубил всякаква вяра в човешкото у човека. Той казва, че нито едно животно не може да бъде жестоко като човека, толкова изобретателно, артистично в своята жестокост. Това ми хрумна, като чух, че тия типове наблюдавали Андрети, докато почистил къщата си след тях. Предполагам, че е чистил с една ръка. Сигурно му е било ужасно трудно. Достоевски е изложил чувствата си в книга. Аз нямам неговия талант. Затова смятам да открия тези приятелчета и да ги накарам да осъзнаят грешката си посредством уменията, които