Покушението

— Работата ми е строго академична — каза Суейн. — Нали разбирате? Аз съм изследовател. Може да се каже, учен. Правя анализи.

— Е, и?

— Сегашната ситуация се различава коренно от всичко, което съм виждал до момента. Елементът на омраза е извънредно ясно изразен. От гледна точка на мотивите убийствата биват два вида: идеологически и функционални. Функционално е това убийство, при което се цели да бъде премахнат определен индивид, засягащ конкретни политически или икономически интереси. Докато при идеологическо убийство целта е да видиш сметката на някого, защото просто го мразиш. През годините сме имали много такива случаи. Не мога да ви кажа точно колко, но те рядко стигат толкова далеч. Друго характерно за тях е, че при всички присъства елемент на лична омраза. Но обикновено той е добре прикрит, остава на ниво конспирация. Заговорниците си шепнат колко много мразят обекта. Докато в сегашния случай те очевидно се опитват да ни го изкрещят в лицето. Толкова усилия полагат, такива рискове поемат, само и само да не остане съмнение колко много го ненавиждат.

— Та какъв е изводът?

— Според мен първоначалната фаза на осъществяване на замисъла е била нещо изключително. Тия послания! Представяте ли си само какъв риск? И какви невероятни усилия, за да не ги хванат? В първоначалната фаза те наистина са вложили всичките си ресурси. Ето защо аз смятам, че от тяхна гледна точка си е струвало труда.

— Там им е грешката — каза Нили. — Нито едно от посланията изобщо не стигна до Армстронг. Те просто са си губили времето.

— От незнание — каза Суейн. — Вие например предполагахте ли, че политиката ни е да не уведомяваме евентуалния обект на атака?

— Не — отвърна Нили. — Аз лично бях изненадана.

— Никой не го знае — каза Суейн. — И всеки се изненадва, като научи. Тия типове са смятали, че с всяко послание го уязвяват пряко. Затова аз съм склонен да мисля, че това е лична омраза. При това насочена към него, а не към нас.

— И ние мислим така — каза Ричър. — Някакъв конкретен довод?

— Може да ме сметнете за наивен — каза Суейн, — но аз лично не вярвам, че някой, който е работил при нас, би убил другите двама с име Армстронг за едното нищо.

Ричър вдигна рамене.

— Може и да си наивен. Може пък и да не си. Но това няма значение. Ние сме убедени в това, което казваш.

— А какви са вашите доводи?

— Тирето във второто писмо.

— Тирето ли? — попита Суейн. После помисли. — Аха, разбирам. Правдоподобно, но малко спекулативно, не смяташ ли?

— Както и да е. Приемаме обаче, че мотивите са лични.

— Добре, но защо? Единственият възможен отговор е, че някой просто го ненавижда. Затова иска да го предизвика, сплаши, унижи, да го накара да се мъчи. Не им се вижда достатъчно, ако просто го застрелят.

— Та кои са те? Кой може да го мрази чак толкова?

Суейн махна с ръка, сякаш отхвърляше засега този въпрос.

— Има и нещо друго — каза той. — Може да ви прозвучи малко налудничаво, но аз смятам, че ние не броим правилно. Колко послания са се получили според вас?

— Шест — каза Ричър.

— Не — възрази Суейн. — Според мен са седем.

— Че къде е седмото?

— Не забравяйте Нендик — каза Суейн. — Нендик внесе второто, а той сам беше третото. Разбирате ли, вие пристигнахте тук и след четирийсет и осем часа вече уличихте Нендик, което беше доста бързо. Само че, не ме разбирайте криво, ние и без вас щяхме да го уличим. Беше неизбежно. След като не са могли да бъдат чистачите, остава този, който се занимава с касетите. Ние щяхме да стигнем до същото заключение. А какво следва оттук? Че Нендик не е просто куриер, той е и послание. Чрез него те ни показаха на какво са способни. Ако предположим, че Армстронг е бил посветен от самото начало, в този момент той вече щеше да трепери от страх.

— Но в такъв случай посланията са девет — обади се Нили. — Ако броим Нендик, трябва да включим и двете убийства в Минесота и Колорадо.

— Точно така — каза Суейн. — Нали разбирате сега какво искам да кажа? Всяка тяхна стъпка има за цел да насажда страх. Да предположим, че Армстронг от самото начало е бил в течение. При получаване на първото послание той ще се притесни. На второто ще се разтревожи. Проследяваме източника и Армстронг би трябвало да се поуспокои, но не, той е още по-уплашен, защото самият Нендик е парализиран от страх. После се получава заплахата за демонстрация и Армстронг се изплашва още повече. А когато научаваме за двете убийства, той самият вече е потресен, защото не е очаквал подобна безогледна жестокост.

Ричър не каза нищо. Просто седеше и гледаше в пода.

— Сигурно ви се струвам прекалено аналитичен — каза Суейн.

Ричър поклати глава, без да вдига поглед от пода.

— Не. Мисля си, че аз не съм достатъчно аналитичен. Така поне изглеждам. А какво искат да кажат с тоя отпечатък?

— Отпечатъкът е особен вид предизвикателство — каза Суейн. — Нещо като гатанка. И същевременно перчене, един вид: никога няма да ме хванете.

— Колко време си работил с брат ми?

— Пет години. По-скоро би трябвало да кажа: работих за него. Да твърдя, че сме били колеги, би било прекалено нескромно от моя страна.

— Добър началник ли беше?

— Беше страхотен началник! — каза Суейн. — Прекрасен човек.

— И ви организираше сеанси по нестандартно мислене?

Суейн кимна.

— Много беше забавно. Всеки можеше да си говори каквото поиска.

— А той участваше ли?

— Той имаше невероятни хрумвания.

Ричър вдигна поглед от пода.

— Ти каза, че с всеки свой ход, без изключение, те си поставят за цел да насаждат страх. После каза, че отпечатъкът от палец е особен вид предизвикателство. Излиза, че не всичко се подчинява на една цел, нали така? Нещата са различни.

Суейн вдигна рамене.

— Обяснението може да се разшири. Отпечатъкът също може да мине като елемент на заплаха. Ние сме твърде добри, за да се оставим да бъдем хванати, нещо такова. Във всеки случай с това също се цели насаждане на страх. Може би малко по-различен по вид, но все пак страх.

Ричър извърна поглед встрани и замълча. Измина половин минута. После цяла.

— Добре, предавам се — каза накрая той. — Аз и без това все повече приличам на Джо. Нося костюмите му. Спах с приятелката му. Познавам бившите му колеги. Така че какво друго ми остава, освен сега да направя едно нестандартно предположение, също като него.

— И какво е то? — запита Нили.

— Аз мисля, че ние изпускаме нещо — каза Ричър. — Просто се оставихме то да ни се изплъзне под носа.

— Какво?

— През цялото време в главата ми се въртят разни странни образи. Като например, че секретарката на Стайвесънт прави еди-какво си върху бюрото му.

— Какво еди-какво си?!

— Според мен цялата тая работа с отпечатъка е точно наопаки. Ние през цялото време смятаме, че те