Покушението

са убедени, че отпечатъкът никога няма да бъде идентифициран. Но сега си мисля, че дълбоко се заблуждаваме. Аз мисля, че е точно наопаки. Че те очакват от нас да го идентифицираме.

— Защо?

— Защото смятам, че тази история с отпечатъка е принципно аналогична на историята с Нендик. Днес се запознах с един часовникар. Той ми каза как се образува скваленът.

— В черния дроб на акулите — каза Нили.

— И по носовете на хората — добави Ричър. — Едно и също вещество. Тая противна мазнина по носа, с която се събуждаме сутрин, е сквален. Абсолютно идентична химическа формула.

— Е, и?

— Ами аз просто смятам, че ония типове са заложили всичко на една карта, но не са си направили добре сметката. Да вземем наслуки който и да било гражданин на възраст между шейсет и седемдесет години. Каква е възможността поне веднъж през живота му да са му снемани отпечатъци от пръстите?

— Ами доста висока — каза Нили. — На всички имигранти им се снемат. Ако е роден в Щатите, сигурно е получил повиквателна за Корея или Виетнам и пак са му снели, дори да не е отишъл да служи. Ако е работил някога на държавна служба или е бил арестуван, дори само веднъж…

— И в някои частни корпорации — обади се Суейн. — Там също изискват отпечатъци при приемане на работа. Банкови служители, магазинери и така нататък.

— Е, добре — каза Ричър. — Вижте сега какво мисля. Аз не смятам, че отпечатъкът е на някого от двамата. По-скоро е на някое трето лице. На невинен гражданин, избран съвсем напосоки. Като целта е била да го идентифицираме и открием на всяка цена.

В залата настана тишина. Нили го гледаше изумена.

— От къде на къде?

— Защото той е щял да бъде поредният Нендик — каза Ричър. — Също както Суейн правилно посочи, че Нендик не само е внесъл едно от посланията, а сам той е бил послание, и тук отпечатъкът на този човек е на всяко писмено послание, както и самият той е послание, само че живо. От нас се очакваше да идентифицираме отпечатъка и да намерим собственика му, който ще се окаже още един нещастник като Нендик. Някаква парализирана от страх жертва, която няма да смее да си отвори устата и да каже една дума. Едно живо послание към нас. Само че по една случайност нашите герои са попаднали на някой, чиито отпечатъци не фигурират никъде.

— Но нали се получиха шест писма! — каза Суейн. — Като между изпращането на първото и внасянето на последното в къщата на Фрьолих са изминали двайсетина дни. Какво означава това? Че всички са отпечатани предварително? Това би изисквало невероятно добро планиране.

— Току-виж — каза Нили, — са отпечатали няколко дузини различни версии, по една за всеки възможен случай.

— Не — каза Ричър. — Според мен са ги печатали според случая. Като отпечатъкът от палец им е бил винаги подръка.

— Как? — попита Суейн. — Като са отвлекли някакъв човек и са го държали през цялото време заложник? Скрили са го някъде? Или през цялото време са го влачили със себе си?

— Не става — каза Нили. — Ако не си е у дома, как тогава ще го открием?

— Той си е у дома — каза Ричър. — Но палецът му не е.

Мълчание.

— Включете един компютър — каза той. — После влезте в базата данни на Националния информационен център по криминалистика и задайте ключова дума палец.

— В Сакраменто имаме голямо оперативно бюро — каза Банън. — Трима агенти вече са задействани и работят по случая. Също и лекар. След час ще имаме информация.

Този път Банън бе дошъл при тях. Намираха се в заседателната зала на тайните служби — Стайвесънт на председателското място, Ричър, Нили и Суейн заедно от едната страна на масата, а Банън сам от другата.

— Самата идея е напълно смахната — каза Банън. — Какво правят с него? Да не би да го държат във фризер?

— Най-вероятно — каза Ричър. — От време на време го размразяват, потъркват го о носа си и слагат отпечатък на хартията. Също като с гумен печат. Предполагам, че с времето е почнал да се съсухря, което обяснява все по-високото съдържание на сквален в отпечатъка.

— И какво следва от това? — запита Стайвесънт. — Ако допуснем, че си прав, разбира се.

Ричър направи гримаса.

— Следва, че можем да изменим една от опорните точки на работната си хипотеза. Вече допускаме, че отпечатъците и на двамата са картотекирани, тоест че и двамата използват ръкавици.

— А също, че и двамата са ренегати — каза Банън.

— Не непременно от нашите служби — отвърна Стайвесънт.

— Как ще ми обясниш останалите фактори? — запита Банън.

Стайвесънт не отговори. Банън вдигна рамене.

— Хайде де — каза той. — Разполагаме с един час. Не желая да тръгвам по грешна следа. Твоя задача е да ме убедиш. Докажи ми, че става въпрос за частни лица, които имат персонално зъб на Армстронг.

Стайвесънт погледна Суейн, но Суейн не каза нищо.

— Времето ни изтича — каза Банън.

— Контекстът не е подходящ — обади се Суейн.

Банън се усмихна.

— Какво, ти само с тези, дето ти вярват, ли разговаряш?

Всички мълчаха.

— Теорията ви не издържа — каза Банън. — Замислете се само, кого го е грижа за някакъв си вицепрезидент? Вицепрезидентът не е никой. Как беше казано, кофа топла плюнка?

— Кана — отвърна Суейн. — Джон Нане Гарнър беше казал, че вицепрезидентската институция не струва и кана топла плюнка. А също и че вицепрезидентът е резервната гума на държавното управление. Самият Гарнър е бил вицепрезидент при първия мандат на Франклин Делано Рузвелт. А пък според Джон Адамс вицепрезидент е най-незначителният държавен пост, измислен някога. А самият Адамс е първият вицепрезидент в историята на Щатите.

— Та питам ви: кой ще тръгне да стреля по някаква си резервна гума или кана с плюнка?

— Да започнем отначало — каза Суейн. — Какви са функциите на вицепрезидента?

— Ами да седи и да се надява шефът му да умре — каза Банън.

Суейн кимна.

— Някой друг беше казал, че длъжността на вицепрезидента се изразява в чакане. В случай, че президентът умре, той поема поста, разбира се, но най-често вицепрезидентът чака да минат осем години, за да може на свой ред да се кандидатира за президент. През останалото време обаче за какво служи вицепрезидентът?

— Казва ли ти някой? — рече Банън.

— Служи за кандидат — каза Суейн. — Това е всичко. Функциите му приключват от момента на номинацията през лятото до изборите през есента. Четири-пет месеца максимум. По средата на кампанията, когато всички вече са отегчени до смърт от кандидатите за президент, става номинирането на вицепрезидента и изведнъж кампанията се оживява. Изведнъж всички започват да говорят за нещо ново, да обсъждат някой друг. Да се ровят в биографията и личните му качества. Да се питат дали кандидатпрезидентската двойка е добре балансирана. Това е първоначалната функция на вицепрезидента. Да балансира и да служи за контраст. Кандидатът за вицепрезидент трябва да е всичко онова, което кандидатът за президент не е. Ако единият е стар, другият трябва да е млад. Северняк — южняк. Нахакан — скучен. Тъп — умен. Твърд — мек. Богат — беден.

— Стига, разбрах вече — каза Банън.

— Та функцията на вицепрезидента е да бъде това, което е — продължи Суейн. — Първоначално тя се свежда до една снимка и една биография. Тоест функцията му е чисто