Покушението

— И тримата все наши хора? — запита Стайвесънт с равен глас.

— Не виждам защо не — отвърна Банън.

Ричър поклати глава.

— Ти страдаш от някаква мания — каза той. — Защо просто не арестуваш всички бивши служители на тайните служби? Нищо чудно да изкопаеш разни стогодишни старци от първия мандат на Франклин Рузвелт.

— Ние поддържаме хипотезата си — каза Банън.

— Много добре — каза Ричър. — Тъкмо няма да ми се пречкате.

— Предупредих те да не предприемаш саморазправа. Два пъти при това.

— И двата пъти те чух.

В залата настана тишина. После чертите на Банън се смекчиха. Той погледна към празния стол на Фрьолих.

— Не че не разбирам мотивите ти… — каза той.

Ричър гледаше втренчено повърхността на масата.

— Двама са, не трима — каза той. — Съгласен съм с теб, че така цялата комбинация се нарежда по- добре. Макар че за такава задача най-добре би било да е един, но това рядко е изпълнимо, затова трябва да са двама. Но не и трима. Трети участник би увеличил стократно рисковете.

— А как са решили проблема с пушката?

— Изпратили са я по куриер, как иначе? — каза Ричър. — С „Федеръл Експрес“ или Ю Пи Ес, а може и с препоръчана поща. Най-вероятно са я опаковали с разни чукове и триони и са надписали пратката като мостри от дърводелски сечива. Или някаква друга подобна дивотия. Адресирана до някой местен мотел, до поискване. Аз поне така бих постъпил.

Банън гледаше засрамено пред себе си и не каза нищо. Просто стана и си излезе. Вратата щракна след него. В стаята настана пълна тишина. Стайвесънт седеше неподвижно на мястото си. Изглеждаше леко смутен.

— Трябва да поговорим.

— Уволняваш ни, така ли? — попита Нили.

Той кимна. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади два тесни бели плика.

— Това вече не е Вътрешно разследване — каза той — и вие го знаете. Разрасна се твърде много.

— Но ги разбираш, че Банън търси не където трябва.

— Надявам се и той да го разбере — каза Стайвесънт. — И да почне да търси където трябва. Междувременно ние ще охраняваме Армстронг. Като се почне с тая налудничава идиотщина в Уайоминг. Защото това ни е работата. Всичко, което можем да направим. Ние не действаме първи, а реагираме. Играем в защита. Затова не можем да наемем външни лица в някаква активна роля.

Той плъзна първия плик по полираната повърхност на масата. С движението на ръката си му придаде точно толкова първоначална енергия, че пликът се спря непосредствено пред Ричър, който седеше на два метра от него. После, с малко по-слаб замах на ръката, изпрати втория плик точно пред Нили.

— Малко по-късно — каза Ричър. — Уволни ни малко по-късно. В края на деня.

— Защо?

— Трябва да поговорим с Армстронг. Само ние двамата с Нили.

— За какво?

— За нещо важно — каза Ричър. После млъкна.

— За това, което обсъждахме тази сутрин ли? — запита Нили.

— Не, за онова, дето си го мислех снощи.

— Дето липсвало? Дето го нямало или не било направено?

Ричър поклати глава.

— Не. За нещо премълчано.

— Какво е било премълчано?

Той не отговори. Просто се пресегна, взе двата плика и ги плъзна обратно по масата. Стайвесънт ги затисна с длан. После ги вдигна и ги задържа в ръка, сякаш не знаеше какво да ги прави.

— Не мога да допусна да разговаряте с Армстронг без мен — каза накрая той.

— Ще ти се наложи — каза Ричър. — Иначе той ще продължи да мълчи.

Стайвесънт не отговори. Ричър го погледна.

— Разкажи ми за пощенската ви служба. От колко време проверявате пощата на Армстронг?

— От самото начало — отвърна Стайвесънт. — Още откакто беше номиниран за кандидат. Това е твърдо установена процедура.

— Как става на практика?

Стайвесънт вдигна рамене.

— Много просто. Отначало агентите, които охраняваха дома му, отваряха всички пратки дотам. Освен това бяхме сложили един агент да проверява пощата му, адресирана до Сената, а също и един в Бисмарк, за да отваря тамошните пратки. Но след като се получиха първите две заплашителни писма, започнахме да препращаме всичката поща дотук, за по-удобно.

— Но освен заплашителните писма той си получава надлежно всичко, нали?

— Разбира се.

— Ти познаващ ли Суейн?

— Изследователя ли? Донякъде.

— Трябва да го повишиш. Или да му дадеш премия. Или целувка по челото. Той е единственият човек в цялото ведомство, а тук броя и нас, чиято глава ражда идеи.

— Каква му е идеята?

— Трябва да се срещнем с Армстронг. Колкото се може по-бързо. Аз и Нили, сами. След това се смятаме за уволнени и повече няма да ни видиш. Също и Банън няма да ти се пречка повече. Защото проблемът ти до два дни ще се разреши.

Стайвесънт пъхна двата плика обратно в джоба на сакото си.

Беше първият ден след Деня на благодарността и Армстронг се намираше в състояние на доброволна самоизолация от всякакви обществени ангажименти, но въпреки това уреждането на среща с него се оказа изпълнено с най-невероятни препятствия. Веднага след сутрешното съвещание Стайвесънт бе повишил на мястото на Фрьолих един от колегите й мъже, който поначало се бе състезавал с нея за поста, и сега той се перчеше и си придаваше важност като човек, твърдо решен най-после да свърши тая работа като хората, а не по женски. Пред Стайвесънт се правеше на почтителен и готов да услужи, но същевременно наизвади всички формални забрани и ограничения, които му дойдоха наум. Основното препятствие беше старото правило да не се допускат външни лица на среща с охраняем без присъствието поне на един от агентите от охраната. В това имаше известна логика. Дори да ги съблечаха и пребъркаха навсякъде за оръжие, Ричър и Нили заедно можеха с голи ръце да разкъсат Армстронг за по-малко от две секунди. Но срещата трябваше да протече насаме. Това беше от жизнена важност. Стайвесънт нямаше особено желание да отменя нареждания на новия шеф на охраната още през първия му работен ден, но накрая се позова на правилата за безопасност на охраната в Пентагона и постанови, че присъствието на двама агенти пред вратата на стаята е предостатъчно. После се обади лично на Армстронг, за да вземе съгласието му. След като затвори телефона, той им каза, че Армстронг му се е сторил леко обезпокоен и щял да се обади след малко, за да потвърди.

Те зачакаха. След двайсет минути Армстронг позвъни и обяви на Стайвесънт, че, първо, здравословното състояние на майка му се било влошило рязко и неочаквано, от което следвало, че, второ, той искал да я посети в Орегон още днес следобед, ето защо, трето, срещата с Ричър и Нили трябвало да бъде съвсем кратка и щяло да се наложи да изчакат около два часа, докато той си приготвел багажа.

Като чуха това, Ричър и Нили се упътиха към кабинета на Фрьолих, за да чакат там, но кабинетът се оказа зает от нейния приемник. Мебелите бяха разместени, от цветето й нямаше и следа. Единствената следа от нея беше едва доловимият дъх на парфюма й във въздуха. Така че те се върнаха на рецепцията и се проснаха върху две кожени кресла. Загледаха се в телевизора с намален звук. В момента предаваха