база в Южна Дакота, а остатъка от разстоянието ще вземем с военен хеликоптер. Общо с мен сме осем души.
— Той искаше трима.
— Нямаше как да ни спре. Всички сме нейни приятели.
— Не може ли да възникне внезапна повреда по хеликоптера? Да си останете в Южна Дакота?
— Веднага ще се сети. Освен това от базата няма да се навият. Те за нищо на света не биха поели върху себе си вината за неговото отсъствие.
Ричър погледна през прозореца.
— Е, поне ще видите църквата отдалеч. През улицата откъм изток има място за кацане. Оттам до вратата на църквата са около петдесет метра. Гарантирам, че в непосредствена близост всичко е чисто. Ние смятаме да прекараме нощта на камбанарията. Но в по-далечния периметър теренът е истински кошмар. Откъм югозапад е напълно оголен в дъга от около сто и петдесет градуса. Освен това има безброй естествени укрития.
Във Вашингтон настъпи кратко мълчание.
— Няма да стане тогава — каза накрая Стайвесънт. — Не мога да го изложа на такъв риск. Нито пък хората си. Ще убият още някого.
— В такъв случай просто стискаш палци и се надяваш да се размине — каза Ричър.
— Не е в мой стил — каза Стайвесънт. — Ще трябва да разчитам на вас.
— Ако се справим с тях дотогава, ще ви уведомим навреме.
— Как мога да знам, че сте се справили? Та вие нямате дори радиостанция. В тия пущинаци мобилните телефони не работят. А да използвате телефона на семейство Фрьолих е крайно неудобно.
Ричър помисли малко.
— Ние сме с черен юкон — каза накрая той. — В момента е паркиран на главната улица, на изток от църквата. Ако утре сутринта е все още там, просто обръщате хеликоптера и изчезвате. Армстронг ще трябва да го преглътне някак. Но ако юкона го няма, значи и нас ни няма, а ние няма да си тръгнем, преди да сме си свършили работата, ясно ли е?
— Добре, разбрано — каза Стайвесънт. — Ако източно от църквата има черен юкон, отменяме мероприятието. Ако няма юкон, кацаме. Претърсихте ли града?
— Е, не можем да тръгнем от къща на къща. Но градът е съвсем малък. Ако имаше непознати лица, щеше да се разчуе, повярвай ми.
— Нендик дойде в съзнание. Полека-лека проговори. Същата история като на Андрети. Двама мъже, отначало ги взел за полицаи.
— Те
— Не. Той още се страхува за жена си. Не ни стигнаха силите да му кажем да я забрави.
— Горкият!
— Бих желал с нещо да му помогна да се отърси. Поне да бяхме открили трупа й…
— Аз лично нямам никакво намерение да ги арестувам и разпитвам.
Във Вашингтон отново настана мълчание.
— Е, ние с вас, така или иначе, няма да се видим — каза Стайвесънт. — Тъй че, успех!
— И на теб — отвърна Ричър.
Той положи слушалката върху старовремската вилка и нави кабела на топка върху масата. Погледна през прозореца. Беше обърнат на североизток и от него се виждаше безкрайно море от висока изсъхнала трева. После се извърна назад и видя мистър Фрьолих, който го наблюдаваше от прага на стаята.
— Идват насам, нали? — запита той. — Онези хора, които убиха дъщеря ми? След като Армстронг ще бъде тук…
— Може вече да са дошли — отвърна Ричър.
Мистър Фрьолих поклати глава.
— Ако бяха тук, щеше да се разчуе.
— Видяхте ли един златист джип да преминава през града?
— Мина точно покрай мен. Движеше се доста бавно.
— Кой беше в него?
— Не видях. Не обичам да се заглеждам в хората.
— Е, добре — каза Ричър. — Ако чуете, че в града са пристигнали някакви непознати, веднага елате да ми кажете.
Възрастният човек отново кимна.
— Щом разбера нещо, ще ви кажа моментално. Аз винаги разбирам, ако има нещо. Тук тия работи се разчуват на минутата.
— Ние ще бъдем в камбанарията — каза Ричър.
— Вие от хората на Армстронг ли сте?
Ричър не отговори.
— Не, явно не сте — каза мистър Фрьолих. — Вие сте тук, за да отмъщавате. Око за око, нали така?
Ричър кимна.
— И зъб за зъб.
— Живот за живот.
— Два живота срещу пет, ако трябва да бъдем точни. Както и да го погледнеш, тия са на печалба.
— Вас това не ви ли смущава? — попита мистър Фрьолих.
— А вас?
Воднистите очи на възрастния човек огледаха сумрачната стая и се спряха на портрета на неговата осемнайсетгодишна дъщеря.
— Вие имате ли деца? — попита той.
— Не — отвърна Ричър. — Нямам.
— Аз също нямам. Вече. Тъй че никак не ме смущава.
Ричър се върна при юкона и взе туристическата карта от задната седалка. После се качи на камбанарията и завари Нили да се провира между южния и северния прозорец.
— Чисто е — каза тя през гръмките удари на часовника.
— Стайвесънт позвъни — каза Ричър. — На телефона на Фрьолих. Нендик се е свестил. Същият случай като с Андрети.
Той разгъна картата и я разстла на пода в камбанарията. Постави пръста си върху точката, обозначаваща Грейс. Градецът се намираше в центъра на груб квадрат, приблизително сто и двайсет на сто и двайсет километра, очертан от четири различни пътя. От дясната страна минаваше шосе 59, което водеше от Дъглас на юг през някакво селище на име Бил до друго на име Райт на север. Горният ръб на квадрата беше шосе 387, което водеше на запад от Райт до Еджъртън. И двете шосета бяха указани на картата като второстепенни. Ричър й Нили вече бяха минали по един участък от шосе 387 и знаеха, че е с доста прилично асфалтово покритие. Отляво квадратът се ограничаваше от междущатската магистрала 25, която се спускаше от Монтана на север, минаваше покрай Еджъртън и продължаваше на юг до Каспър. При Каспър магистралата завиваше почти под прав ъгъл на изток към Дъглас, описвайки и долния ръб на квадрата. От Дъглас тя отново правеше завой на юг и продължаваше към Шайен. Целият този квадрат със страна сто и двайсет километра беше разделен по вертикала на два почти равни правоъгълника от черния път, който преминаваше в посока север-юг през Грейс. Този път беше отбелязан на картата с тънка пунктирана линия. На легендата тази линия беше обозначена като третостепенен път без твърдо покритие.
— Какво мислиш? — попита Нили.
Ричър прокара пръста си по квадрата. После разшири радиуса с по още сто и петдесет километра на изток, север, запад и юг.
— Много се съмнявам, че в цялата история на Съединените щати някой просто така е
