Покушението

— Няма да дойдат дотук — каза Ричър. — Това е най-откритото място, което съм виждал.

Нили поклати глава.

— Няма начин да знаят това, докато не го огледат. Може да дойдат само за десет минути, но на нас повече не ни трябва.

— Къде ще отседнем?

Тя посочи с пръст.

— Ей там.

Ричър проследи пръста й до една постройка с проста дъсчена фасада и множество прозорци, на която се виждаше надпис: Чисти стаи.

— Страхотно! — каза той.

— Да пообиколим малко с колата — каза Нили. — Да почувстваме мястото.

Едно населено място във формата на буквата К предлага само четири посоки за опознаване, а те на идване вече бяха минали по северната чертичка. Ричър се върна до моста и пое на североизток, покрай реката. Минаха покрай всичко осем къщи, по четири от всяка страна, а след седем-осемстотин метра пътят се стесни в каменист коловоз. Отляво и отдясно имаше огради от бодлива тел, полускрити в изсъхналата трева.

— Оттук нататък са само ферми — каза Нили.

Самите ферми явно бяха на километри по-нататък. Пътят напред ту изчезваше от погледа, ту отново се появяваше според гънките на релефа. Ричър обърна джипа, върна се до моста и пое на югоизток по късата чертичка на К-то. Улицата като цяло приличаше на тази, по която вече бяха минали, само дето къщите бяха повече и по-нагъсто. След известно разстояние тя също се стесни в каменист коларски път, който се губеше в далечината. Отстрани на пътя имаше още бодлива тел и някакъв дървен навес без врата и с неясно предназначение, в който се виждаше ръждив пикап, целият обрасъл в жилава бледозелена трева. Сякаш не бе изкарван навън от втория мандат на Айзенхауер.

— Хайде сега, завий на юг — каза Нили. — Искам да разгледаме църквата.

По южната чертичка на К-то можеше да се стигне чак до Дъглас — град, отдалечен на около сто и двайсет километра, от които те изминаха с колата само първите пет. Електричеството и телефонните връзки на Грейс идваха от тази посока — провиснали по дървените, намазани с катран стълбове, жиците се губеха в далечината, следвайки идеално правата линия на шосето. Пътят им минаваше покрай църквата и гробището, после покрай няколко скупчени дървени къщи, два-три изоставени обора, после още двайсетина по-малки къщички, след което градът изведнъж свършваше и докъдето поглед стигаше, имаше само безкрайна прерия. Но теренът не беше съвсем равен. И тук имаше гънки, гърбици и долчинки, поизгладени от десетки хиляди години вятър, сняг и дъжд. Пътят се издигаше и спускаше плавно и равномерно на големи вълни от по три-четири метра, напомнящи нагънатата повърхност на океана при лек, постоянен вятър. Този ефект се подсилваше от изсъхналата близо метър висока трева, която се полюляваше ритмично на непрестанния бриз.

— Тук може да се скрие цяла рота войници — отбеляза Нили.

Ричър обърна и подкара юкона обратно към църквата. Отби и паркира до гробищната ограда. Самата църква много приличаше на онази край Бисмарк — съшият стръмен покрив над кораба, същата тромава квадратна камбанария. Отстрани на камбанарията имаше часовник, а отгоре — ветропоказател, знаме и гръмоотвод. Църквата беше боядисана в бяло, но боята не беше чак толкова ярка. Ричър погледна на запад; над планините в далечината се струпваха оловносиви облаци.

— Ще падне сняг — отбеляза той.

— Оттук не се вижда нищо — каза Нили.

Беше права. Църквата беше построена на най-ниската точка в речната долина. От основите й пътят откъм север се виждаше едва на стотина метра разстояние. Също и откъм юг. И в двете посоки платното изчезваше зад първата по-висока гърбица на релефа.

— Ще ни се изтърсят изневиделица, преди да ги забележим — каза Нили. — Трябва да застанем някъде, откъдето да ги виждаме.

Ричър кимна. Отвори вратата на юкона и слезе. Нили го последва и двамата закрачиха към църквата. Въздухът беше сух и студен. Тревата под краката им беше попарена от слана. Зимата се усещаше. На едно място с бяла памучна лента беше обозначено ново петно за гроб. Падаше се на запад от църквата, сред гъста девствена трева в края на редица поизтрити от времето надгробни камъни. Ричър заобиколи, за да погледне отблизо. Последните четири камъка бяха с име Фрьолих. Съвсем скоро към тях щеше да се прибави и пети. Той си представи ямата — дълбока, правоъгълна, с подравнени, изгладени стени.

Отдръпна се от още неизкопания гроб и се огледа. Точно срещу църквата, от източната страна на пътя, имаше празно пространство — съвсем равно и достатъчно широко, за да кацне хеликоптер. Той си го представи как пристига сред тътен на мотори и свистене на перки; как се обръща във въздуха, за да застане с вратата за пътника по посока към църквата; как меко допира земята с плазовете си и изключва двигателите. Представи си как Армстронг слиза, пресича шосето и приближава към църквата. Вероятно енорийският свещеник щеше да го посрещне при църковната врата. Ричър отстъпи крачка встрани, където най-вероятно щеше да застане Армстронг, и вдигна глава нагоре. После огледа хоризонта на запад и на изток. Лошо. На сто и петдесет метра от мястото, където беше застанал, теренът се изкачваше нагоре, а оттам нататък сенките и люлеещата се трева подсказваха, че продължава така чак до хоризонта.

— Смяташ ли, че са толкова добри? — попита той.

Нили вдигна рамене.

— Те винаги се оказват по-добри или по-калпави, отколкото очакваме. Дотук са показали известни способности. А пък сега ще стрелят под лек ъгъл надолу, в разреден въздух, сред висока трева… Аз бих казала, че до петстотин метра имат шанс.

— Ако не улучат Армстронг, може да пострада някой страничен човек.

— Стайвесънт трябва да докара хеликоптер за наблюдение. Под този нисък ъгъл оттук не се вижда нищо, но от въздуха е съвсем друга работа.

— Армстронг няма да му позволи — каза Ричър. — Но самите ние ще гледаме от въздуха. Имаме на разположение цяла камбанария!

Ричър се обърна и тръгна към вратата на църквата.

— Никакви странноприемници — каза той. — Тук ще прекараме нощта. Когато и откъдето и да дойдат, от юг или от север, денем или нощем, ние първи ще ги видим. Всичко ще приключи, преди още Армстронг и Стайвесънт да са пристигнали.

Те бяха на около три метра от вратата на църквата, когато тя се отвори и отвътре излезе свещеник, следван плътно по петите от възрастна двойка. Свещеникът беше на средна възраст и изглеждаше извънредно сериозен. Двамата съпрузи бяха около шейсетгодишни. Мъжът беше висок и попрегърбен и като че ли леко затлъстял. Жената изглеждаше добре за годините си — малко над среден ръст, стройна и добре облечена. Русата й, късо подстригана коса беше естествено посивяла. Ричър веднага я позна. А също и тя него — или поне така й се стори. Изведнъж млъкна, закова се на място и го загледа втрещено, също както бе направила дъщеря й преди време. Гледаше лицето му и мислеше, сякаш отмяташе прилики и отлики спрямо някакъв извикан от паметта образ.

— Ти ли си — попита тя, — или се лъжа?

Лицето й беше напрегнато и изморено, без грим. Очите й бяха сухи, но през последните дни бяха пролели много сълзи. Това се виждаше от пръв поглед. Бяха подпухнали и зачервени, а кожата около тях беше сбръчкана от плач.

— Аз съм брат му — отвърна Ричър. — Моите съболезнования. Много съжалявам.

— Би трябвало — отвърна тя. — Джо е изцяло виновен.

— Така ли?

— Нали той я накара да си смени професията. Не искал да ходи с колежка, затова било редно тя да се премести на друга работа. Не той. Тя получи опасната служба, докато той си остана където си беше. На топло, на завет. И виж какво стана накрая.

Ричър помисли, преди да отговори.

— Според мен тя беше доволна от работата си. Нали разбирате, ако не е била доволна, лесно е можела