Покушението

Нили помълча няколко мига.

— Е, добре, значи наистина са полицаи!

— Разбира се, че са. А ние сме пълни тъпаци, че не се сетихме още във вторник.

— Но пък ако бяха полицаи, те щяха отдавна да са чували и за Армстронг.

— Защо? Всеки полицай познава само непосредствения си малък свят. По това те не се различават от всички останали хора. Ако си полицай и работиш в някакъв затънтен участък в щата Мейн или във Флорида, или в някой квартал на Сан Диего, може да познаваш по име и физиономия защитника на „Ню Йорк Джайънтс“ или нападателя на „Чикаго Уайт Сокс“, но няма никакъв начин да си чувал за младшия сенатор на Северна Дакота. Освен ако не си някакъв побъркан политикан. А повечето хора не са.

Нили продължаваше да шофира. Далеч на изток, леко вдясно, небето започваше едва забележимо да просветлява. Вече не беше черно като туш, а тъмносиво като въглен. Снегът нито се усилваше, нито отслабваше. Огромните мързеливи снежинки се носеха кротко откъм планините, висяха неподвижно във въздуха, понякога дори се издигаха нагоре.

— Та откъде ще пристигнат според теб? От Мейн, от Сан Диего или от Флорида? Трябва да знаем, защото този път ще дойдат със самолет, като няма да носят никакви оръжия, които да не могат да си набавят тук, на място.

— Възможно е да дойдат от Калифорния — каза Ричър. — От Орегон е изключено. Те не биха разкрили самоличността си пред Армстронг, ако още живееха в Орегон. Възможно е да дойдат и от Невада. Или от Юта или Айдахо. Всякакви други места са твърде далеч.

— Твърде далеч за какво?

— Твърде далеч, за да се намират в някакъв разумен радиус от Сакраменто. Колко време според теб издържа ледът в една крадена хладилна кутия?

Нили не отговори.

— Ще дойдат от Невада, от Юта или Айдахо — каза Ричър. — Така мисля аз. Според мен те много са държали поне една щатска граница да ги дели от собственика на палеца. Така са се чувствали по-спокойни. Смятам, че мястото, където живеят, е на около ден път с кола от Сакраменто. Тоест сега те ще дойдат по шосе, като ще бъдат въоръжени до зъби.

— Кога?

— Ами ако имат малко ум в главата, още днес.

— Бейзболната бухалка е била изпратена по пощата от Юта.

— Добре тогава, зачеркваме Юта. Аз не вярвам да посмеят да изпратят каквото и да било от щата, в който живеят.

— Остават Айдахо или Невада — каза Нили. — Ще трябва да гледаме номерата на колите.

— Тук идват много туристи. Нормално е да има номера от други щати. Ето ние например сме с номера от Колорадо.

— А как ще се опитат да го направят?

— По метода на Едуард Фокс — каза Ричър. — Те държат да останат живи, а са доста добри с пушка. В Минесота стреляха от сто и двайсет метра, във Вашингтон от деветдесет. Ще се опитат да го гръмнат, като застане на портала на църквата, нещо такова. Или в гробището. Ще го проснат направо върху нечий гроб.

Нили намали скоростта и взе разклона за локално шосе 220. Настилката изведнъж се подобри — черен, нов асфалт. Шосето вървеше успоредно на една река, като следваше всичките й извивки. На изток се развиделяваше. Право напред на хоризонта, на трийсетина километра на север, се виждаше бледото сияние на град Каспър. Откъм запад лекият ветрец продължаваше да носи едри лениви снежинки.

— Та какъв ти е планът? — запита Нили.

— Нека първо да огледаме терена — отвърна Ричър.

Той се извърна и надникна през страничния прозорец. Откакто бяха напуснали Денвър, очите му не бяха виждали нищо друго освен непрогледен мрак.

Те спряха в покрайнините на Каспър да налеят бензин, да пият още кафе и да отидат до тоалетната. После Ричър седна зад волана. Поеха на север по шосе 87, като в продължение на петдесетина километра се движиха много бързо, защото въпросното шосе се превърна отново в междущатска магистрала 25 и стана широко и право. Освен това закъсняваха. На изток зазоряваше, а до Грейс оставаше още много път. Небето розовееше, първите слънчеви лъчи осветяваха като остри хоризонтални прожектори планинските масиви на запад. Пътят лъкатушеше покрай подножията на планините. Вдясно от тях се простираха безкрайни равнини чак до Чикаго, ако не и по-нататък. Вляво в далечината се виждаше гигантският силует на Скалистите планини, които се извисяваха три километра нагоре в небето. Ниските им склонове бяха осеяни с борови горички и отделни дървета, а стръмните им върхове бяха бели от сняг, тук-там с огромни сиви скали. Тясната лента на шосето се виеше с километри през пустинен пейзаж, разнообразяван единствено от ниски храсти и изсъхнали кафеникави треви, които блестяха в пурпурно на утринното слънце.

— Идвал ли си тук преди? — попита Нили.

— Не — отвърна той.

— Скоро трябва да се отклоним — каза тя. — На изток към Тъндър Бейсън.

Той повтори няколко пъти името наум. Тъндър Бейсън. Тъндър Бейсън. Харесваше му как звучи.

Ричър отби по тесния междуселски път, който се отделяше плавно от магистралата. На разклона имаше знак, а на него пишеше: Мидуест и Еджъртън. На изток погледът стигаше в безкрая чак до далечния хоризонт. Трийсетметрови борове хвърляха стометрови сенки на утринното слънце. Сред безбрежната тревиста прерия тук-там се виждаха останки от отдавна напуснати фабрики — квадратни каменни основи, едва подаващи се от тревата, над които стърчаха безформени купчини старо желязо.

— Тук се е добивал петрол — каза Нили. — И каменни въглища. Но всичко е приключило преди осемдесет години.

— Каква равнина само — каза Ричър. — Нито едно хълмче.

Но той знаеше, че равнината е измамна. Под косите лъчи на утринното слънце се очертаваха плитки гънки в релефа — множество успоредни гърбици и долчинки, незначителни в сравнение с високите планини, останали зад гърба им, но които в никакъв случай не можеха да минат за равнина. Намираха се в преходна зона, където подножията на стръмните планини преминаваха във високи плата. Геоложките катаклизми отпреди милиони години бяха застинали в набръчкана земна маса като внезапно замръзнали вълнички по повърхността на гигантско езеро, което стигаше чак до Небраска, предлагайки милиони удобни скривалища за един самотен въоръжен пришълец.

— На нас ни трябва абсолютно равен терен — каза Нили.

Ричър кимна зад волана.

— Само с едно ниско хълмче на стотина метра от мястото, където ще застане Армстронг. Плюс второ хълмче на още сто метра зад него, откъдето да можем да наблюдаваме ние.

— Да, ама няма да е толкова лесно.

— В живота никога нищо не е лесно — каза Ричър.

Още около час пътуваха в мълчание. Шосето ги водеше на североизток към безкрайността. Слънцето се беше вдигнало над хоризонта, небето на изток беше цялото на ярки розови и пурпурни ивици. Зад тях Скалистите планини блестяха с отразена светлина. Право напред и вдясно беше безкрайна прерия, която профучаваше покрай колата като развълнувано море. Във въздуха нямаше и следа от сняг. Големите лениви снежинки бяха изчезнали.

— Отбий тук — каза Нили.

— Тук ли? — Ричър намали и спря. От шосето се отделяше черен път, който водеше незнайно къде. — Да не би натам да има град?

— Според картата има — отвърна тя.

Той даде заден ход, изравни се с разклона и отби. Километър и половина се движиха през борова гора, после гората внезапно свърши и пътят продължи през гола местност.

— Карай напред, не спирай — каза Нили.