Покушението

Изминаха трийсетина километра Петдесет. Черният път се издигаше и падаше на вълни под колелата на юкона. От билото на поредния хълм пред погледа им се разкри безкрайна долина като гигантски плитък кратер, покрит с изсъхнала трева и див пелин. Може би имаше осемдесет километра в диаметър. Пътят разполовяваше долината като тънка линийка, начертана с върха на молив, и пресичаше реката, която преминаваше през дъното й. При моста се сливаха още два коларски пътя, които се появяваха сякаш от нищото. Наоколо без всякакъв ред и логика бяха разхвърляни миниатюрни постройки. Отдалеч цялата конфигурация приличаше на гигантска буква К, поръсена в пресечната точка на чертичките си, при моста, със следи от човешко присъствие.

— Ето, това е град Грейс, Уайоминг — каза Нили. — В пресечната точка на пътя, по който се движим, с южния ръкав на река Шайен.

Ричър намали и спря. Постави скоростния лост в позиция „паркиране“ и се облегна с лакти върху волана. Наведе се напред, подпря брадичка върху дланите си и се загледа през предното стъкло.

— Тук по ни прилича да сме на коне — каза той.

— С бели каубойски шапки — добави Нили — и с по един „Колт“ четирийсет и пети калибър.

— Аз лично ще се задоволя с „Щаер“-а — каза той. — По колко пътя може да се стигне дотам?

Нили плъзна пръст по картата на коленете си.

— Само по този — каза тя. — От две посоки: север и юг. Другите два пътя не водят доникъде. Свършват някъде в храсталаците. Може би стигат до някое ранчо или нещо такова.

— Откъде ще дойдат лошите?

— Ако идват от Невада, от юг. От Айдахо, от север.

— Значи можем да ги изчакаме тук и да им преградим пътя.

— Може да са стигнали преди нас.

Една от сградите, които се виждаха в далечината, беше като малка бяла игла, забодена с острието нагоре върху зелено квадратче. Църквата на Фрьолих, помисли се той. Отвори вратата и слезе от юкона. Заобиколи изотзад и извади от багажника далекогледа. Използван главно от орнитолози, уредът приличаше на половината от огромен бинокъл. Ричър го подпря на отворената врата и долепи окото си до окуляра.

Мощната оптика скъсяваше перспективата; двуизмерната зърнеста картина подскачаше с всеки удар на сърцето му. Той нагласи фокуса и градецът изведнъж се изправи пред него на видима дистанция от около осемстотин метра. Реката се виждаше като някаква драскотина, преминаваща напряко точно през средата му. Мостът беше каменен. Всички пътища към него бяха обикновени, коларски. С далекогледа се виждаха повече постройки, отколкото с просто око. Църквата се извисяваше самотно сред добре поддържана градина от четири-пет декара, вътре в южния ъгъл на К-то. Основите й бяха от камък, а останалата част — дъсчена и боядисана в бяло. Можеше спокойно да се намира някъде в провинцията на Масачузетс. Откъм южната й страна дворът се разширяваше в гробище с блеснали на слънцето надгробни камъни сред окосена ливада.

На юг гробището свършваше с ниска ограда, зад която имаше няколко двуетажни постройки от стари кедрови дъски.

Северно от църквата имаше друг подобен квартал. Къщи, хамбари, обори. По протежение на двете къси чертички на К-то имаше още сгради. По-близо до центъра на градеца бяха някак скупчени, но към периферията се разреждаха. Реката течеше синя и безметежна сред тревното море. Тук-там се виждаха паркирани леки коли и пикапи. По улиците се мяркаха неколцина пешеходци. Населението на Грейс, Уайоминг, едва ли надхвърляше двеста души.

— Явно че тук са отглеждали животни — каза Нили. — Железницата е стигала до Каспър през Дъглас, та е трябвало да карат стадата на сто, сто и двайсет километра на юг, за да ги качат на вагоните.

— А какъв ли им е поминъкът сега? — попита Ричър. Докато изричаше въпроса, градецът се люшкаше в окуляра.

— Представа нямам — отвърна Нили. — Може да си инвестират парите по интернет.

Той й подаде далекогледа, тя нагласи фокуса и се загледа през него. Обективът се местеше нагоре- надолу, докато обхвана цялата местност.

— Ще заемат позиции откъм юг — каза тя. — Цялата подготовка за службата ще се извърши от южната страна на църквата. Там има два стогодишни хамбара, а могат да използват за прикритие и гънките на релефа.

— А как ще се измъкнат после?

Обективът се премести с около три милиметра вдясно.

— Вероятно ще очакват полицейски заграждения по пътя откъм север и юг — каза тя. — На местната полиция. Не е кой знае колко трудно да се досети човек. Може би ще минат някак с полицейските си значки, но аз лично не бих разчитала на това. Тук обстановката ще бъде много различна. Вероятно ще има известна суматоха след атентата, но не могат да разчитат на тълпите както в Бисмарк.

— Та как ще се измъкнат?

— Знам аз как бих го направила — отвърна тя. — Изобщо бих забравила за пътищата. Бих цепила през тревата право на запад. Най-близката магистрала е на шейсет-седемдесет километра оттук. С някой голям джип ще ги вземат като нищо. Аз не вярвам градската полиция в Каспър да има хеликоптер. Или пък щатската пътна полиция. Ами че в целия щат има само две магистрални!

— Армстронг ще пристигне с хеликоптер — каза Ричър. — Най-вероятно от някоя военновъздушна база в Небраска.

— Да, но службите няма да тръгнат с него да гонят убийците я! Хеликоптерът ще им трябва, за да го евакуират или да го закарат в болница, според случая. Не се съмнявам, че такава е установената процедура.

— Пътната полиция ще заварди магистралата на север и на юг. Ще разполагат с цял час преднина, за да поставят заграждения.

Нили свали далекогледа от окото си и кимна.

— Аз го бях предвидила. Затова бих пресякла магистралата и бих продължила направо през полето. На запад от магистралата, от Каспър, та чак до индианския резерват Уинд Ривър, се простира територия от двайсет и пет хиляди квадратни километра, в която няма нищо. Тя се пресича само от едно по-важно шосе. Докато тукашните се сетят да повикат хеликоптер и да започнат издирване, ония отдавна ще са офейкали.

— Прекалено дръзко.

— Аз лично така бих постъпила.

Ричър се усмихна.

— За теб знам. Въпросът е, дали и те мислят така. Не е изключено да дойдат дотук, да хвърлят един поглед и да се откажат.

— Няма значение. Ние ще ги гръмнем още докато гледат. Не е нужно да ги хващаме на местопрестъплението.

Ричър се качи на колата и седна зад волана.

— Е, на работа — каза той.

Падината се оказа съвсем плитка. За първите трийсет километра, които изминаха от билото, едва ли бяха загубили и трийсетина метра в надморска височина. Пътят беше от плътно отъпкана пръст, гладък като стъкло, с ясно очертано и добре поддържано платно. Явно всяка година след пролетното топене и дъждовете го заглаждаха и ремонтираха, помисли си Ричър. Точно по такива пътища препускат първите фордове модел „Т“ в документалните филми. С наближаването към града пътят правеше лека извивка, за да пресече реката под прав ъгъл.

Мостът явно се падаше в географския център на градеца. Наблизо имаше смесен магазин, в който се помещаваха пощенско гише и щанд за бърза закуска. Леко назад спрямо фасадите на останалите сгради беше свряна и ковачница, в която преди няколко поколения сигурно бяха поправяли селскостопански инвентар. Имаше още два магазина — за фураж и железария. На бензиностанцията с една колонка се четеше надпис: Поправяме ресори. Тротоарите бяха от дъски и следваха плътно фасадите на сградите. Приличаха повече на кейове за лодки, които плуваха над отъпканата земя. Някакъв човек с кожа като стар портфейл кротко товареше торбите с покупките си в каросерията на пикап.