да ми стане. Аз мога да се погрижа за себе си. Мога сама да взимам решения.
— Не се притеснявам за безопасността ти — каза Ричър.
— А за какво тогава? За способностите ми? Че аз съм сто пъти по-добра от теб.
— Знам, че си.
— Ами какъв ти е проблемът тогава?
— Че имаш какво да губиш. Лиценза си например.
Нили не отговори.
— Ти имаш лиценз, нали така? За упражняване на професията. Имаш офис, служебен адрес, търговска регистрация. Докато аз нямам нищо такова и като си свърша работата, просто ще изчезна. А ти не можеш просто да изчезнеш.
— Смяташ, че ще ни хванат ли?
— Аз бих могъл да рискувам. Ти не.
— Ако не ни хванат, няма никакъв риск.
Сега беше ред на Ричър да не отговори.
— Забрави ли какво каза на Банън? — настоя тя. — Докато лежа в засада и чакам ония да ми паднат на мушката, усещам как тръпки ми лазят отзад по гръбнака. Ричър, ти имаш нужда от някой да ти пази гърба.
— Тази кауза не е твоя.
— А откога пък стана твоя? Откакто някаква жена, дето брат ти я е чупил навремето, загина при изпълнение на служебния си дълг? Не ми звучи много убедително.
Ричър не отговори.
— Добре, нека бъде твоя кауза — продължи Нили. — Разбирам те. Но каквито и бръмбари да са ти влезли в главата, за да стане
— Щях да ти помогна, ако ме беше помолила.
— Значи сме квит.
— Само дето аз не съм те молил.
— Още не си. Но рано или късно ще ме помолиш. От тук до Уайоминг са повече от три хиляди километра, а ти дори нямаш кредитна карта, за да си купиш билет за самолета, докато аз имам. Единственото ти оръжие е едно джобно ножче с осемсантиметрово острие, а аз познавам един човек в Денвър, който ще ни продаде каквато железария си поискаме, докато ти май не познаваш такъв. В Денвър аз мога да наема кола за остатъка от пътя, докато ти явно не можеш.
Те продължиха да крачат успоредно още двайсетина-трийсет метра.
— Е, добре — каза Ричър. — Сега те моля.
— Дрехите ще купим от Денвър — каза тя. — Знам някои подходящи местенца.
Двамата пристигнаха на летището в Денвър малко преди три часа следобед местно време. Високите плата наоколо се очертаваха на ниското следобедно слънце, жълто-кафяви и сякаш задрямали. Въздухът беше рядък и убийствено студен. Още не беше паднал първият сняг, но зимата се усещаше. Големите снегорини бяха строени и готови за действие. От двете страни на пистата бяха издигнати подвижни огради срещу навяване на сняг. Фирмите за коли под наем бяха изпратили обикновените си модели с четири врати на юг, а на тяхно място бяха доставили чисто нови всъдеходни джипове. Нили отиде при гишето на „Ейвис“ и поръча един Джи Ем Си „Юкон“. После взеха летищния микробус до паркинга, за да си го получат. Беше черен, лъскав и приличаше на събърбана на Фрьолих, само че с половин метър по-къс.
Качиха се на юкона и потеглиха към града, който им се стори безкрайно далеч от летището. Разстоянията им се виждаха огромни, а пространствата необятни, макар Вашингтон да не е най-гъсто населеният град на Източното крайбрежие. Паркираха колата в един подземен гараж в центъра и извървяха три преки до магазина, за който Нили бе споменала. Магазинът продаваше всевъзможна екипировка за работа на открито при всякакви атмосферни условия — от снегоходки и компаси до някаква цинкова паста, която се намазва на носа против слънчево изгаряне. Те си купиха специален далекоглед за орнитолози и туристическа карта на Централен Уайоминг в най-големия възможен мащаб. После пристъпиха към щандовете за дрехи. Там бяха изложени всякакъв вид топли якета и грейки, с които човек да се чувства еднакво комфортно на излет в Скалистите планини и на главната улица на голям град. Нили си избра дебело подплатен планинарски екип в зеленикаво и кафяво. Ричър си хареса комплект ватирани дрехи, на вид подобни на купените от Атлантик Сити, но с поне два пъти по-високо качество и на двойна цена. Този път не пропусна да прибави шапка и ръкавици. Преоблече се в пробната, след което натъпка единствения оцелял костюм на Джо в кофата за боклук.
Нили се поспря до един уличен телефон, колкото да проведе кратък разговор. После се върнаха в подземния гараж, качиха се в юкона и тя подкара към не дотам привлекателните квартали на града. Във въздуха се носеше силна миризма на храна за кучета.
— Наблизо има фабрика за кучешки храни — каза тя.
— Сериозно? — отвърна Ричър.
През една тясна улица се озоваха в някаква промишлена зона и закриволичиха през истински лабиринт от ниски метални бараки — магазинчета за линолеум, работилници за спирачки и накладки. Ярки табели рекламираха комплекти от четири зимни гуми за общо деветдесет и девет долара или регулиране на предницата за двайсет. На един ъгъл имаше дълга ниска работилница, отделена от останалите сгради с двор от около един декар, покрит с напукан асфалт. Върху затворената метална гаражна врата беше написано на ръка с разкривени букви:
— Това ли е твоят човек? — запита Ричър.
Нили кимна.
— Какво точно търсим?
Ричър вдигна рамене.
— Няма какво толкова да му мислим. По една дълга и една къса цев на човек, по малко муниции, и стига толкова.
Нили спря колата пред затворената врата и натисна клаксона. На служебния вход отстрани се появи мъжка фигура и направи няколко крачки към тях, преди да разпознае Нили на волана. Мъжът беше едър и широкоплещест, с дебел врат и късо подстригана русолява коса. Изражението на лицето му беше приветливо, но огромните му лапи с дебели китки не подтикваха към фриволности. Той им махна и влезе вътре, след което голямата врата започна бавно да се вдига нагоре. Нили вкара юкона и вратата веднага се затвори след тях.
Отвътре халето изглеждаше доста добре оборудвано, ако не се смяташе това, че беше два пъти по- малко, отколкото отвън. Циментовият под беше оплескан с машинно масло, тук-там имаше стругове и други металорежещи машини, както и купища ламарина и снопове винкелно желязо. Задната стена обаче беше поне с три метра по-близо до вратата, отколкото би могло да се предположи от външните размери на бараката. Очевидно беше, че в оставащото пространство има доста обширно скрито помещение.
— Това е Еди Браун — каза Нили.
— Което не е истинското ми име — добави едрият мъжага.
Той се наведе и дръпна някаква метална пръчка, която се подаваше от купчината железа на пода. Оказа се, че всички те са заварени в обща маса, която на свой ред е заварена за металната стена, представляваща дъното на помещението. Цялата конструкция се завъртя безшумно на добре смазаните си панти като огромна врата. Човекът, който се представяше като Еди Браун, ги поведе напред и след няколко крачки се озоваха в един напълно различен свят.
Скритото помещение беше стерилно като болнична стая. Беше боядисано в бяло, а стените от три страни бяха покрити със стелажи и метални шкафове. Шкафовете бяха пълни с всевъзможни марки и системи пистолети — някои в кутии, други голи, докато стелажите бяха отрупани с дълги и къси карабини, гладкоцевни пушки, автомати и картечници. Десетки метри витрини и стелажи, претъпкани с оръжия, всички
