Покушението

станал техен смъртен враг навеки. Така ме гледаха. Аз не се и опитвах да го разбера. Не съм психолог. Но оттогава досега не съм забравил този поглед. Когато пристигна пакетът и видях какво има вътре, нито за миг не се замислих кой е подателят, макар оттогава да са изминали трийсет години.

— Знаеш ли поне как се казват? — попита троснато Ричър.

Армстронг поклати глава.

— Не знам нищо за тях, освен че навремето сигурно са живеели в някое от околните градчета. Какво смяташ да правиш?

— Знам какво бих желал да направя.

— И какво е то?

— Бих желал да ти счупя и двете ръце и повече да не ми се мяркаш пред очите до края на живота ми. Защото, ако беше проговорил още в деня на изборите, сега Фрьолих щеше да е жива.

— Защо, по дяволите, не ни казахте? — запита Нили.

Армстронг поклати глава. Очите му се наляха със сълзи.

— Защото не предполагах, че положението е толкова сериозно — каза той. — Кълна се в дъщеря ми. Нима не разбирате? Тогава си казах, че тия се опитват само да ме уязвят, да ме накарат да се почувствам неловко. Чудех се дали все още ме смятат за виновен, или целта им е да ме злепоставят политически. Разбира се, че не се почувствах застрашен, защото навремето не се бях провинил с нищо. А не виждах никаква друга логическа причина да ми пратят бухалката. Бяха изминали трийсет години; и аз, и те сме вече възрастни и разумни хора. Така поне си мислех. Затова го приех като неуместна шега, и толкова. Не като реална заплаха. Стреснах се, наистина, но след един час ми мина. Забравих случая. Всъщност очаквах някакво вяло продължение, но си казах, че когато се случи, тогава ще го мисля. Но нищо повече не се случи. Поне доколкото знаех аз. Защото мен никой не ме информира. Чак досега. Ти ми го каза. А според Стайвесънт дори и сега не е трябвало да го знам. Докато междувременно хора страдат и умират. Господи, защо той не ми каза навреме? Щях да му разкажа всичко, стига да ме беше запитал.

Никой не отговори.

— Така че хем си прав, хем не си — каза Армстронг. — Знаех кой и защо, но не знаех нищо за случващото се. Не знаех средата на историята. Само началото и края. Още щом започна стрелбата, аз веднага разбрах какво става, повярвайте ми. Просто така, изведнъж вече знаех. Беше невероятен шок, като гръм от ясно небе. Значи това било продължението? Абсолютно безумие. Все едно да си очаквал да те замерят с гнили домати, а да са ти пуснали атомна бомба. Казах си, светът окончателно се е побъркал. Ти ме обвиняваш, че не съм ви казал, но как можех да зная? Как можех да предвидя подобно безумие?

Другите двама мълчаха.

— Та това е моята вина — каза Армстронг. — Не че преди трийсет години съм извършил нещо лошо, а че преди три седмици не ми е стигнало въображението да предвидя истинското значение на това, което се получи по пощата.

Никой не отговори.

— Да кажа ли сега на Стайвесънт? — попита Армстронг.

— Ти си знаеш — каза Ричър.

Настъпи продължително мълчание, през което човекът Армстронг изчезна и неговото място бе отново заето от политика Армстронг.

— Не искам да му казвам — рече той. — И за него ще е лошо, и за мен. Има пострадали хора, има загинали. Това ще се изтълкува като сериозна грешка в преценката от страна и на двама ни. Той е трябвало да ме запита, а аз да му кажа.

Ричър кимна.

— Остави на нас. Ти ще знаеш нашата тайна и ние твоята.

— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини.

— Е, във всеки случай няма да умрем веднага.

— Опишете ни ги — каза Нили.

— Бяха просто деца — каза той. — На моята възраст. Помня само очите им.

— Как се казваше градът?

— Ъндъруд, щата Орегон. Майка ми още живее там. За там съм тръгнал сега.

— А тия хлапаци са били от някой съседен град, така ли?

Армстронг хвърли бърз поглед на Ричър.

— Ти не каза ли, че са се върнали у дома и ще изчакат?

— Да — каза Ричър. — Така мисля.

— Това значи, че аз им отивам на крака.

— Не бой се — каза Ричър. — Тази хипотеза не важи в случая. Аз приемам, че те са очаквали, че ти ще си спомниш за тях, а не са предвидили прекъсването в комуникациите между теб и тайните служби. Целта им не е ти да заведеш службите до бърлогата им. Затова бърлогата им отдавна е сменена. Те вече не живеят в Орегон. В това поне можеш да бъдеш сигурен.

— Че как тогава ще ги откриете?

Ричър поклати глава.

— Не можем да ги открием. Във всеки случай не и навреме. Те ще трябва да открият нас. В Уайоминг, на възпоменателната служба.

— Аз също ще присъствам. С минимална охрана.

— Надявай се значи всичко да е свършило, преди да дойдеш.

— Да кажа ли на Стайвесънт? — запита отново Армстронг.

— Ти си знаеш — повтори Ричър.

— Не мога да отменя участието си, Няма да бъде уместно.

— Така е — каза Ричър. — Няма да се приеме добре.

— А вече и на Стайвесънт не мога да кажа.

— Така е — отвърна Ричър. — Не става.

Армстронг не каза нищо. Ричър стана да си ходи; Нили направи същото.

— Има и още нещо — каза Ричър. — Според нас двамата са станали полицаи.

Армстронг не помръдваше на стола си. За миг поклати глава, но после се спря и сведе поглед към бюрото. Лицето му помръкна още повече, сякаш събитията отпреди трийсет години отекваха в съзнанието му.

— По време на побоя чух нещо — каза той. — Тогава не му обърнах внимание, пък и не бях сигурен, че съм чул правилно. Но ми се стори, че в един момент те казаха, че баща им е полицай. Че могат да ни причинят големи неприятности.

Ричър не каза нищо.

Агентите от охраната ги изведоха навън. Те преминаха през брезентовия ръкав и излязоха направо на уличното платно. Завиха на изток и по тротоара поеха към най-близката спирка на метрото. Беше рано сутрин и въздухът беше бистър и студен. Кварталът беше съвсем пуст. По улиците нямаше никакви минувачи. Нили отвори плика, който й бе дал Стайвесънт. Вътре имаше чек за пет хиляди долара. На реда за цел на плащането беше написано: професионална консултация. В плика на Ричър имаше два чека — единият за същата сума от пет хиляди, а другият за сумата на отчетените разходи за проверката, които му бяха възстановени до цент.

— Трябва да си понакупим това-онова — каза Нили. — Не можем да ходим на лов в Уайоминг през зимата с такива дрехи.

— Не искам да идваш с мен — каза Ричър.

17

Те се скараха още отвън, на улицата в Джорджтаун.

— Ти какво, за личната ми безопасност ли се притесняваш? — запита Нили. — Няма нужда. Нищо няма