за мъст се превръща в част от живота им, във второ „аз“. Някакъв такъв човек е таял дълбоко в себе си чувството за понесена несправедливост, докато един ден не е пуснал телевизора и не е видял лицето ви за пръв път от трийсет години насам.
В течение на няколко безкрайни мига Армстронг седя напълно неподвижен. После запита:
— Докъде са стигнали ФБР с разследването?
— Доникъде. Въртят се в кръг като смахнати и гонят призраци. Ние сме далеч пред тях.
— А какви са намеренията ти?
— Моите намерения са да ви помогна — каза Ричър. — Не че го заслужавате, тъкмо напротив. Ако ви помогна, това ще бъде напълно случаен, страничен резултат от желанието ми да отмъстя за Нендик и жена му, за стареца Андрети, за двама мъже на име Армстронг, за агента Кросети и най-вече за Фрьолих, която беше приятелка на брат ми.
В стаята настъпи мълчание.
— Нали това, което ще кажа, ще си остане между нас? — попита Армстронг.
— Ще се наложи — отвърна Ричър. — Така и за мен е по-добре.
— Имам чувството, че си намислил нещо твърде сериозно.
— Който си играе с огъня, редно е да се опари.
— Това е законът на джунглата.
— А вие къде, по дяволите, си мислите, че живеете?
Армстронг замълча и известно време седя замислен.
Накрая каза:
— Значи сега аз ще разбера твоите тайни, а ти моите.
Ричър кимна.
— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини.
Отново настана мълчание, което продължи цяла минута.
През това време у Армстронг се извършваше странна трансформация. Когато накрая заговори, от политика Армстронг не бе останало почти нищо, а на негово място се бе появил един друг Армстронг, който почти приличаше на човешко същество.
— В повечето си изводи грешиш — каза накрая той. — Но не във всички.
Той се пресегна и издърпа едно чекмедже. Извади отвътре подплатен плик за пощенска пратка и го хвърли на бюрото. Пликът се плъзна по полираното дърво и се спря на два пръста от ръба.
— Предполагам, че това може да се нарече първото послание — каза той. — Получило се е в деня на изборите. Предполагам, че от тайните служби може да са се позачудили, но накрая са сметнали, че няма нищо страшно. Затова ми го предадоха незабавно.
Пликът беше от стандартните, каквито се продават във всяка книжарница. Беше адресиран до
Пликът съдържаше един-единствен предмет — миниатюрна бейзболна бухалка, каквито се продават като сувенири или се раздават сред запалянковците за спомен. Беше от меко дърво, без всякаква украса, лакирана в цвят на мед. В дебелата си част беше около два сантиметра и половина в диаметър, а на дължина би трябвало да е около трийсет, само че дръжката й беше отчупена. Явно нарочно. Беше прерязана донякъде с трион, а после прекършена на тънкото място. После дървото при среза беше разрошено с пила, за да изглежда случайно счупено.
— Аз не съм избухлив човек — каза Армстронг. — Но за баща ми си прав, той имаше много тежък характер. Семейството ми живееше в малко градче в Орегон, далеч отвсякъде. Селище на дървосекачи. Собствениците на дъскорезниците имаха големи къщи, началниците по-малки, а обикновените работници се свираха в бараки или общежития. Имаше и училище. Майка ми притежаваше единствената аптека. Живеехме все едно на края на света. От едната страна беше останалият щат, а от другата — само девствени гори. Нямаше кой знае какъв ред и законност, но пък това не беше толкова страшно. Ако не се броят курвите и пияниците, градчето приличаше на всеки друг малък американски град.
Армстронг замълча за момент. Постави ръцете си на бюрото надолу с дланите и се загледа в тях.
— Бях осемнайсетгодишен — продължи той. — Вече бях завършил гимназия, готвех се да следвам, до колежа оставаха няколко седмици. Последните, които щях да прекарам с родителите си. Сестра ми все пътуваше по работа. До портата имахме пощенска кутия. Баща ми сам я беше измайсторил във формата на миниатюрна дъскорезница. Беше много симпатична на вид, цялата от малки кедрови летвички. Предишната година на Деня на Вси светии ни я бяха счупили. Нали разбирате, някакви местни хулигани бяха вилнели, както става често на тоя ден, и бяха изпотрошили сума ти пощенски кутии с бейзболни бухалки. Баща ми чу шума и хукна да ги гони, но беше тъмно и не видя кои са. Много ни доядя, защото кутията наистина беше хубава и не виждахме кому толкова пречи. Но баща ми я направи отново, подсили я отвътре и от този момент направо се побърка да си я пази. Понякога по цели нощи стоеше отвън на пост да не ни я счупят пак.
— Докато един ден ония гамени се връщат — подхвърли Нили.
Армстронг кимна.
— Беше през късното лято — каза той. — Две момчета с пикап. И с бейзболна бухалка. Едни такива едри. Не ги познавах лично, но ги бях виждал насам-натам из околността. Мисля, че бяха братя. Буйни и разюздани, истински малолетни престъпници, дето по-добре да не им се мяркаш насреща. Замахнаха с бухалката по пощенската кутия, баща ми им скочи и стана голяма разправия. Те го дразнеха, хилеха се, заплашваха го, обиждаха майка ми. „Що не я изкараш навънка, бе, да й я заврем тая бухалка на едно място, може пък да й хареса повече!“ И показваха с ръце точно какво смятат да й направят. Накрая се сбиха и баща ми повали и двамата на земята. Сигурно беше чист късмет, по едно кроше и край. Или може би в армията ги бяха учили да се бият така. Бухалката се бе счупила на две, сигурно от удара в кутията. Аз си казах, че с това ще се приключи, но той ги завлече в двора, измъкна някакъв синджир и два катинара и ги върза за едно дърво. Накара ги да клекнат и ги прикова един срещу друг за дънера. Не беше на себе си. Характерът му се бе обадил. Започна да ги млати със счупената бухалка. Аз се опитах да го спра, но беше невъзможно. После каза, че сега ще им завре на
Армстронг отново замълча.
— Бях там през цялото време — продължи той. — Опитвах се да усмиря баща си, да го вразумя, но ония двамата ме гледаха така, сякаш бях
— И какво стана после? — попита Нили.
— Баща ми ги остави вързани на двора. Каза, че на следващата сутрин ще ги почне отначало. Влязохме си вкъщи и след малко си легнахме, но след един час аз се измъкнах тихомълком навън. Исках да ги освободя, но те в това време се бяха освободили сами. Нямаше ги. Бяха изчезнали. Повече не се появиха. Аз лично не съм ги виждал оттогава. Но пък нали отидох да следвам, така че не съм се и прибирал вкъщи освен за ваканциите.
— А междувременно баща ви е починал.
Армстронг кимна.
— Баща ми имаше високо кръвно, което не беше никак чудно за човек с неговия характер. Аз самият, може да се каже, бях забравил за тия двамата. За мен случката беше отдавна приключила. Но, от друга страна, онова, което не бях забравил съвсем, бяха израженията на лицата им. Погледите им. До ден-днешен са ми пред очите. В
