подредени успоредно като за изложба. В помещението се носеше остра миризма на оръжейна смазка. Четвъртата стена наподобяваше библиотека, но вместо книги по лавиците имаше кутии с боеприпаси за всички калибри и оръжейни системи. Ричър сякаш усети мириса на лъскав месинг, чисто нов картон и невидими следи от барут.
— Силно съм впечатлен — каза той.
— Взимайте каквото ви трябва — каза Еди Браун.
— Докъде могат да бъдат проследени серийните номера?
— До австрийската армия — отвърна оня. — После следите някак си се размиват.
Десет минути по-късно Нили и Ричър бяха отново на път с юкона. Якето на Ричър беше внимателно разстлано върху пода на багажното отделение, а под него се криеха два деветмилиметрови „Щаер“ ГБ, един „Хеклер & Кох“ МП5 без заглушител и една 5,56-милиметрова автоматична карабина М–16, както и по кутия с двеста патрона за всяка цев.
Пресякоха границата с Уайоминг по мръкнало, като се движеха по междущатска магистрала 25. При град Шайен се вляха в шосе 80 и поеха най-напред на запад, а при Ларами свиха на север. До градеца на име Грейс оставаха още пет часа път, защото той се падаше доста след Каспър. На картата се виждаше, че градът е разположен по средата на една абсолютно пуста равнина между високите планини на запад и безкрайните северноамерикански прерии на изток.
— Ще пренощуваме в Медисин Боу — каза Ричър. — Изглежда приятно местенце. Ще се постараем да стигнем в Грейс призори.
Селището Медисин Боу не изглеждаше чак кой знае колко приятно в тъмното, но на около три километра по-нататък имаше мотел със свободни стаи. Нили плати с картата си и после отидоха да вечерят в една бирария на километър и половина в другата посока, където сервираха тристаграмови телешки стекове на цената на една безалкохолна напитка във Вашингтон. По едно време ресторантът почна да се изпразва; те схванаха намека и тръгнаха към мотела. Ричър остави якето си върху оръжията в багажника, за да ги предпази от любопитни погледи. Още на паркинга си казаха „лека нощ“. Ричър си легна веднага. Докато заспа, през стената се чуваше как в съседната стая Нили пее под душа.
Събуди се в четири на следващата сутрин, събота. Нили отново се къпеше и отново пееше под душа.
— Няма кафе — каза Нили.
На около час път откриха ресторантче, което тъкмо отваряше за закуска. Голямата му неонова фирма се виждаше от километър и половина. Заведението се падаше точно до отклонението на земния коловоз, който пресичаше в мрака горския резерват Медисин Боу. Приличаше на хамбар — ниска, продълговата постройка от боядисани в червено дъски. Отвън беше кучешки студ, но вътре беше топло и уютно. Те седнаха на една маса до прозореца със спуснато перде, поръчаха си яйца с бекон и препечени филийки и изпиха по няколко чаши силно горчиво кафе.
— И така, ще ги наречем за удобство Първи и Втори — каза Нили. — Първи е мъжът от Бисмарк, когото си виждал и ще познаеш лесно. Втори е човекът от видеозаписа в гаража. Него можем да го познаем по телосложението, а може и не. Във всеки случай не го знаем как изглежда в лице.
Ричър кимна.
— Значи търсим мъжа от Бисмарк, а другият трябва да е с него. Няма какво толкова да му мислим.
— Не ми изглеждаш особено въодушевен.
— Я по-добре си върви.
— Сега, след като те докарах чак дотук?
— Имам лошо предчувствие.
— Откакто убиха Фрьолих, си много напрегнат. Това е всичко. Оттук не следва, че непременно ще убият и мен.
Той не отговори.
— Двама на двама сме — каза Нили. — При това двамата с теб само срещу двама жалки тъпаци. И това те притеснява?
— Не особено — каза той.
— Те може изобщо да не дойдат. Според Банън сигурно ще се сетят, че е капан.
— Ще дойдат — каза Ричър. — Сега са предизвикани. За тях това е въпрос на себедоказване. А пък те са достатъчно ненормални, за да се хванат.
— Дори и да се хванат, на мен нищо няма да ми се случи.
— Ако ти се случи нещо, ще се почувствам ужасно.
— Няма, не бой се.
— Кажи ми, че не го правиш насила, заради мен.
— Правя го напълно доброволно — отвърна тя.
Той кимна.
— Да вървим тогава.
Излязоха отново на шосето. В светлината на фаровете им прехвръкваха снежинки. Западният ветрец ги въртеше във въздуха, сякаш бяха в безтегловност, после въздушната струя от колата ги увличаше, те прелитаха покрай прозорците и изчезваха назад в мрака. Бяха големи, едри снежинки, пухкави и сухи, макар и нарядко. Асфалтът беше грапав и неравен. От двете страни на пътя във всички посоки се простираше безкрайна пустош; мракът беше толкова необятен, че сякаш засмукваше шума на колата и се движеха в пълна тишина. Юконът летеше в ярко осветен тунел и гонеше снежинките.
— Сигурно в Каспър има полицейски участък — каза Ричър.
Нили кимна, без да отделя поглед от пътя.
— Поне стотина души, ако не и повече. Каспър е колкото Шайен. Всъщност почти колкото Бисмарк.
— Това значи, че отговарят и за Грейс.
— Предполагам, че заедно с щатската полиция.
— Следователно, ако в Грейс видим полицаи, това ще са нашите хора.
— Ти още ли си сигурен, че са полицаи?
Ричър кимна.
— Това е единственото логично обяснение. Първоначалният контакт и с Нендик, и с Андрети е направен в барове, посещавани от полицаи. Тези типове познават в детайли системата на Националния информационен център по криминалистика и имат достъп до оръжия, каквито се използват от службите. Проникват навсякъде и после най-спокойно се оттеглят. Показват значката и в най-големия хаос всеки им прави път. А ако Армстронг е прав и баща им сам е бил полицай, то шансът те да са наследили професията му е много голям. Както при нас, военните, това се предава от поколение на поколение.
— Моят баща не е бил военен.
— Да, но моят е бил, така че шансът за унаследяване е поне петдесет на петдесет. По-голям процент, отколкото при повечето останали професии. А знаеш ли кое е главното доказателство?
— Кое?
— Нещо, за което отдавна трябваше да се сетим. Нещо, което направо ще ти избоде очите, но ние просто не му обърнахме внимание.
