килограма, следователно в тялото й нямаше и четири литра кръв. По-голямата част вече бе изтекла. Сърцето й си вършеше безотказно работата, биеше с всичка сила и изпомпваше скъпоценните капки кръв на цимента около краката му.
— Лекар! — Гласът му приличаше повече на писък.
Никой не идваше.
Тя го гледаше право в лицето.
— Спомняш ли си… — прошепнаха устните й.
Той се наведе по-близо, за да я чуе.
— … как се запознахме?
— Спомням си — отвърна той.
Тя се усмихна леко, сякаш този отговор й беше напълно достатъчен. Вече беше много бледа. Земята около нея аленееше. Локвата беше огромна, топла и хлъзгава и продължаваше да се разширява. От раната на шията й започна да излиза розова пяна. Артериите й бяха празни и в тях проникваше въздух. Очите й се огледаха за последен път наоколо и се спряха на лицето му. Устните й бяха бели като тебешир. Започваха да посиняват. Те се размърдаха без звук, сякаш репетираха последните й думи.
— Обичам те, Джо — каза тя.
После устата й застина в блажена усмивка.
— И аз те обичам — отвърна Ричър.
Той я подържа в прегръдките си още няколко безкрайни мига, докато кръвта й изтече и тя издъхна в ръцете му по същото време, когато Стайвесънт нареди на хората си да прекратят огъня. Изведнъж настана мъртвешка тишина. Силната сладникава миризма на кръв се смесваше с острия дъх на барутен дим. Ричър погледна настрани и видя един телевизионен оператор, който си проправяше път към него, навел обектива на камерата си като дуло на пистолет. Нили му прегради пътя. Операторът се опита да я блъсне встрани със свободната си ръка. Тялото на Нили едва се помръдна, но в следващия миг операторът се строполи възнак. Нили хвана камерата му, преди да е паднала на земята, и с всички сили я запокити към стената. Парчетата от нея се посипаха на земята. В този момент някъде в далечината се чу вой на линейка. После втора. И полицейска сирена. И стъпки, множество стъпки от тичащи крака. Видя ръбовете на изгладените панталони на Стайвесънт до лицето си. Той беше стъпил в кръвта на Фрьолих.
Стайвесънт просто стоеше до него и не правеше нищо. Постоя така известно време, докато линейките влязоха в двора. После се наведе и се опита да дръпне Ричър настрани. Ричър изчака, докато санитарите се доближиха на няколко крачки, и чак тогава нежно положи главата на Фрьолих на цимента. Полека се изправи на крака. Виеше му се свят, струваше му се, че ще падне. Стайвесънт го хвана за лакътя и го поведе настрани.
— Аз дори не знаех малкото й име — каза той.
— Мери Иви — отвърна Стайвесънт.
Санитарите се посуетиха малко над нея, после се отказаха и я покриха с чаршаф. Така щеше да дочака съдебния лекар и криминологичния екип. Ричър се залюля и отново приклекна. Облегна се с гръб на стената, опря лакти на коленете и зарови лице в дланите си. Дрехите му бяха подгизнали от кръв. Нили приседна отстрани, без да се допира до него както винаги. Стайвесънт приклекна срещу тях.
— Какво стана? — запита Ричър.
— Целият град е блокиран — отвърна Стайвесънт. — Пътища, мостове, летища. Банън ръководи издирването. Вдигнал е всичките си хора, градската полиция и щатската полиция от Вирджиния. Плюс някои от нашите. Ще ги хванем.
— Те ще се качат на някой влак — каза Ричър. — Ние сме до Юниън Стейшън.
Стайвесънт кимна.
— Всички влакове се претърсват. Ще ги хванем, не бой се.
— Армстронг добре ли е?
— Абсолютно невредим. Фрьолих изпълни дълга си.
Дълго време никой не каза нищо. Накрая Ричър вдигна поглед.
— Какво стана горе на покрива? Къде е бил Кросети?
Стайвесънт извърна глава.
— Отвлекли са му вниманието по някакъв начин. Намерихме го на стълбите. С куршум в главата. Вероятно от същата карабина със заглушител.
Отново настана мълчание.
— Откъде беше Кросети? — запита Ричър.
— Доколкото знам, от Ню Йорк — отвърна Стайвесънт. — Или от Ню Джърси. Някъде оттам.
— Какво ли знаеш и ти! — каза Ричър. — А Фрьолих откъде беше?
— Тя беше от Уайоминг.
Ричър кимна.
— Това ми стига. А къде е Армстронг сега?
— Това не мога да ти кажа. Служебна тайна.
Ричър вдигна ръка и огледа дланта си. Беше покрита със засъхнала кръв. Всички линии, всички бръчици и невидими белези по нея сега бяха очертани в червено.
— Ще ми кажеш — рече той — или ще ти извия врата.
Стайвесънт не отговори.
— Къде е? — повтори Ричър.
— В Белия дом — каза Стайвесънт. — В специално обезопасено помещение. Такава е процедурата.
— Трябва да говоря с него — каза Ричър.
— Сега?!
— Веднага.
— Не може.
Ричър погледна настрани, отвъд повалените маси.
— Напротив, може.
— Не мога да допусна това.
— Опитай се да ме спреш тогава.
Стайвесънт замълча. После каза:
— Нека аз да му се обадя първо.
Той се изправи тромаво на крака и се отдалечи.
— Добре ли си? — попита Нили.
— Също както стана с Джо — каза той. — И с Моли Бет Гордън.
— Нищо не можеше да направиш.
— Ти видя ли всичко?
Нили кимна.
— Тя се остави да я убият заради него — каза Ричър. — Прикри го с тялото си. А ми беше казала, че никога не би го направила.
— Направи го инстинктивно — каза Нили. — При това беше чист малшанс. Куршумът се заби едва на сантиметър над жилетката й. С дозвукова скорост, ако беше малко по-надолу, жилетката щеше да го спре като нищо.
— Видя ли кой стреля?
Тя поклати глава.
— Аз гледах право напред. А ти?
— Само го зърнах за миг. Мъж. Сам.
— Ама че работа! — каза Нили.
Ричър кимна и избърса ръцете си в панталона. После прокара пръсти през косата си.
— Ако бях застрахователен агент, изобщо нямаше да се занимавам с бивши приятелки на Джо. Щях да им кажа направо да се гръмнат сами, за да не се мъчат други да ги стрелят.
— А сега какво?
Той вдигна рамене.
— Можеш да се прибираш в Чикаго…
