— А ти?
— Аз ще поостана още малко.
— Защо?
— Знаеш защо.
— ФБР ще ги спипа.
— Не и ако аз ги спипам пръв.
— Твърдо ли си го решил?
— Аз я държах на ръце, докато кръвта й изтече и умря. Какво сега, да се обърна и просто да си тръгна?
— Тогава и аз оставам с теб.
— Ще се оправя и сам.
— Знам — каза Нили. — Но с мен ще ти е по-лесно.
Ричър кимна.
— Тя какво ти каза? — попита Нили.
— На мен нищо. Мислеше, че съм Джо.
В този момент Ричър забеляза Стайвесънт, който се задаваше към тях през двора. Подпирайки се с длани на стената, той полека се изправи на крака.
— Армстронг ще ни приеме — каза Стайвесънт. — Не искаш ли най-напред да се преоблечеш?
Ричър погледна дрехите си. Бяха целите напоени с кръвта на Фрьолих, която бавно засъхваше по тях на големи неправилни кафеникави петна.
— Не — каза той. — Не искам да се преобличам.
Те се качиха на събърбана, с който бе дошъл Стайвесънт. Празникът продължаваше и Вашингтон беше все така утихнал както сутринта. По улиците почти не се мяркаха цивилни граждани. Само силите на реда бяха вдигнати в пълна тревога и сновяха трескаво насам-натам. На всички подстъпи към Белия дом бяха издигнати два концентрични кръга от полицейски заграждения. Стайвесънт беше пуснал сигналните лампи зад решетката на колата и навсякъде полицаите му правеха път. На портала за автомобили на Белия дом той показа служебната си карта, влезе вътре и паркира до западното крило. Часовият от Морската пехота ги предаде на агент от тайните служби, който ги въведе в сградата. По някакви стълби се спуснаха два етажа надолу до сводесто подземие с тухлени стени. Там се намираха помещенията с инсталациите на сградата, както и някакви други стаи със стоманени врати. Агентът се спря пред една от тях и задумка с юмрук.
Вратата се отвори отвътре и един от личните бодигардове на Армстронг се появи в рамката. Човекът още беше с бронежилетка. Както и с тъмни очила, макар помещението да нямаше прозорци. Само ярки луминесцентни тръби на тавана. Армстронг и съпругата му бяха седнали един до друг на масата в центъра на стаята. Другите двама бодигардове стояха наблизо, подпрени на стената. Мисис Армстронг като че ли бе плакала през цялото време. На бузата на Армстронг имаше размазано петно от кръвта на Фрьолих. Изглеждаше покрусен. Сякаш изведнъж бе разбрал, че цялото това приключение с избирането му за вицепрезидент не е чак толкова забавно.
— Какво е положението? — попита той.
— Две жертви — каза тихо Стайвесънт. — Часовият на покрива на склада и самата Фрьолих. И двамата убити на място.
Съпругата на Армстронг извърна глава, сякаш някой я бе зашлевил през лицето.
— Хванахте ли извършителите? — запита Армстронг.
— ФБР ръководи издирването — отвърна Стайвесънт. Въпрос на време.
— Искам и аз да помогна — каза Армстронг.
— Ще помогнете — обади се Ричър.
Армстронг кимна.
— Какво бих могъл да направя?
— Ще направите официално изявление — започна Ричър. — И то още сега, незабавно. За да го излъчат по тазвечерните новини.
— И какво да кажа?
— Ще кажете, че в знак на траур за загиналите агенти отменяте заплануваната си почивка за празниците в Северна Дакота. Ще кажете още, че няма да мърдате от дома си в Джорджтаун, докато не участвате във възпоменателна служба в памет на агент Фрьолих в родния й град в Уайоминг още в неделя сутрин. Разберете името на града и го споменете ясно и високо.
Армстронг кимна отново.
— Добре — каза той. — Мога да го направя, няма проблем. Но защо?
— Защото тук, във Вашингтон, повече опити няма да има. Не и при охраната, която ще бъде поставена около дома ви. Затова те ще си идат откъдето са и ще изчакат. При това положение аз имам три дни, от днес до неделя, за да ги открия.
— Ти да ги откриеш?! Нямаше ли ФБР да ги намери още днес?
— Е, ако ФБР ги намери, прекрасно. Ще си събера багажа и ще си ходя.
— А ако не ги намери?
— Тогава ще ги намеря аз.
— А ако и ти не успееш?
— Не вярвам, че няма да успея. Но ако все пак не ги намеря, те ще дойдат на службата в памет на Фрьолих, за да направят поредния си опит. А аз ще съм там и ще ги чакам.
— Не — обади се Стайвесънт. — Не мога да допусна това. Ти да не си се побъркал? Ние не можем да организираме нужната охрана в Уайоминг за седемдесет и два часа. Пък и къде се е чуло и видяло да се използва един вицепрезидент за примамка?
— Не е нужно той изобщо да присъства — каза Ричър. — Не е нужно дори и служба да има. Той просто трябва да го
Армстронг поклати глава.
— Аз не мога просто да го обявя, пък после да няма служба. А ако има служба, няма как да не присъствам.
— Ако желаете да помогнете, това е всичко, което се иска от вас.
Армстронг не отговори.
Те оставиха съпрузите в подземието на западното крило и бяха отведени от охраната обратно до събърбана. Слънцето продължаваше да грее, небето си беше все така синьо. Белите сгради изглеждаха като позлатени. Беше прекрасен ден.
— Закарай ни в мотела — каза Ричър. — Искам да си взема душ. После искам среща с Банън.
— Защо? — попита Стайвесънт.
— Защото аз съм свидетел — каза Ричър. — Аз видях стрелеца. Оня, на покрива. Зърнах за миг рамото му, докато се отдалечаваше от ръба.
— Можеш ли да го опишеш?
— Едва ли — каза Ричър. — Само го зърнах. Не бих могъл да го опиша. Но начинът, по който се движеше, ми се стори познат. Виждал съм го някъде.
14
Той свали дрехите си. Бяха корави, лепкави и студени от засъхналата кръв. Пусна ги на пода и влезе в банята. Нагласи струята на душа. Дъното на кабината стана тъмночервено, после розово, накрая бяло. Той изми два пъти косата си и се избръсна. После си сложи поредната риза, поредния костюм на брат си и — в знак на траур — вратовръзката, която Фрьолих бе подарила на Джо. След това се върна във фоайето.
Там завари Нили, която бе поръчала по чаша кафе за двама им. Тя също се бе преоблякла. Беше със строг черен костюм. Стар армейски трик.
— Стайвесънт се връща след малко — каза Нили. — Вече имаме уредена среща с Банън.
