Покушението

на жилетката отдолу. Беше гологлав. Личната му охрана се строи около тях и ги въведе в двора. Обективите на камерите следяха всяка тяхна стъпка. Личните бодигардове бяха облечени като Фрьолих — с черни джинси и черни спортни якета с вдигнати догоре ципове върху бронежилетките. Единият беше и с черна плетена шапка. От ушите им стърчаха къдравите шнурчета на слушалките, а оръжията издуваха якетата им отстрани на кръста.

Фрьолих ги поведе към заграждението с масите за сервиране. От двата края на главната маса застана по един агент със скръстени на гърдите ръце, чиято задача щеше да бъде само да наблюдава тълпата. Третият агент и Фрьолих грабнаха по една голяма лъжица и се приготвиха да сервират. След кратко суетене всички заеха местата си — първо третият агент, после Армстронг, после Фрьолих и накрая съпругата. Армстронг хвана плоска лъжица в едната си ръка и лъжица за сос в другата. Погледна към камерите и като се убеди, че всички обективи са насочени в него и снимат, вдигна двата прибора нагоре и извика:

— Да ви е честит Денят на благодарността, приятели!

Тълпата послушно и някак уплашено запристъпва напред през портала. Краката се влачеха без особен ентусиазъм, устите почти не говореха. Никакви весели възгласи, никакъв смях. Нямаше и помен от възбудената глъчка на приема за дарители в петзвездния хотел. Повечето хора бяха увити в по няколко ката дебели дрехи, някои пристегнати с въжета на кръста. На главите имаха шапки, на ръцете ръкавици с изрязани пръсти; погледите им бяха сведени надолу. Всички преминаваха един по един между шестимата агенти, които проверяваха опашката. Най-после първият клошар заобиколи последния агент от шпалира, вдигна една пластмасова табла от края на масата и бе облъчен от сияйната усмивка на вицепрезидента на Съединените щати. Армстронг замахна с плоската лъжица и върху таблата се появи пуешка кълка. Човекът пристъпи нататък и Фрьолих му сипа зеленчукова гарнитура. Мисис Армстронг добави лъжица плънка. После човекът мина покрай Ричър и затътри крака към масите вътре. Храната миришеше прекрасно, а гостът — ужасно.

Минаха пет минути. Всеки път, когато се изпразваше някоя от тавите, тя светкавично се заменяше с пълна. Армстронг не спираше да се усмихва, сякаш това занимание му доставяше истинска наслада. Опашката от бездомници се нижеше бавно. Камерите снимаха. Единственият звук беше потракването на метални прибори върху пластмасовите табли и повтаряните до втръсване баналности на домакините: Добър апетит! Честит празник! Благодарим ви, че се отзовахте!

Ричър хвърли един поглед на Нили. Тя само повдигна вежди. Той извърна глава и огледа покривите на складовете. Погледна към Фрьолих, която размахваше дълбока лъжица. После към снимачните екипи.

Репортерите изглеждаха отегчени до смърт. Те бяха дошли да заснемат едночасов материал с ясното съзнание, че при монтажа от труда им едва ли ще останат и осем секунди, и то с някакъв абсолютно шаблонен ликторски текст от рода на: Новоизбраният вицепрезидент днес бе домакин на традиционния обяд по случай Деня на благодарността в един приют за бездомни граждани в столицата Вашингтон. И веднага щяха да последват избрани моменти от започналите мачове.

На опашката за храна оставаха още около трийсетина души, когато то се случи.

Ричър чу някъде зад себе си глух звук и в същия момент нещо го перна през дясната буза. С периферното си зрение той видя облаче прах, което сякаш изригна от миниатюрен назъбен кратер в тухлената стена. Не се чу нищо друго. Абсолютно нищо. Част от секундата след това мозъкът на Ричър обработи информацията и докладва: Куршум. Заглушител. Той погледна към опашката. Никой не помръдваше. Главата му сама се вдигна нагоре и вляво. На покрива. Кросети го няма. Не, там е. Но се е преместил на пет метра встрани. И стреля. И не е Кросети.

Той се опита да преодолее фактора време, ужасното чувство, че светът около него се движи в забавен кадър. Отблъсна се от стената, изпълни дробовете си с въздух и се заобръща към Фрьолих като човек, потопен в плувен басейн, който се бори със съпротивлението на водата. Устата му се отвори и от гърлото му заизлизаха някакви звуци, които устните му отчаяно се опитваха да превърнат в думи. Но Фрьолих вече го бе изпреварила.

Тя крещеше с всички сили:

— Стрелец!!!

В това време тялото й също се въртеше като в забавен кадър. Лъжицата, която бе държала допреди миг, описа плавна дъга над масата, хвърляйки слънчеви отблясъци и пръскайки капки сос наоколо. Тя стоеше от лявата страна на Армстронг и се хвърли встрани, за да го събори на земята. Лявата й ръка се протегна към лицето му сякаш за да го предпази от куршумите. Дясната й ръка се подпря на рамото му, а инерцията на тялото и замахът на свободната ръка й помогнаха да се извърти като баскетболист, който забива кош, и да се издигне нагоре. Тя сви колене и се стовари с всичка сила върху гърдите му. Ударът изкара въздуха от дробовете му, краката му се подкосиха и тялото му започна да се свлича на земята точно когато вторият куршум я улучи в шията. Отново никакъв звук. Нищо освен алена пръска кръв, подобна на лека есенна мъгла.

Известно време пръската остана в пространството като конусообразно червено облаче, розовеещо по краищата и проблясващо на слънчевата светлина. Постепенно то се издължи, следвайки дъгата на тялото й, което се смъкваше сантиметър по сантиметър надолу към цимента. Лъжицата, която продължаваше да се премята в своя безумен устрем, пресече облачето и наруши правилната му форма.

Фрьолих вече лежеше на земята, а кръвта й продължаваше да плува във въздуха, източена надолу като няма въпросителна. С болезнено усилие на мускулите Ричър изви шия, която сякаш бе стегната в невидимо менгеме, и видя крайчеца на нечие рамо, което се отдръпваше назад от покрива на склада, докато се скри от погледа му. Той отново погледна към мястото, където бе стояла Фрьолих, но видя само кръвта й, която продължаваше да се отдалечава в пространството, докато изчезна зад масите.

От този момент нататък времето отново тръгна с нормална скорост и изведнъж с оглушителен шум се случиха стотина неща. Неколцина агенти затиснаха с телата си съпругата на Армстронг, която пищеше неистово, и я повалиха на земята. Агентите извадиха пистолетите си и започнаха да стрелят по покрива на склада. Тълпата изригна в крясъци и вой. Човешки тела тичаха и се блъскаха във всички посоки на фона на отсечените трясъци на мощните големокалибрени пистолети. Ричър сграбчи с две ръце една маса за сервиране, отметна я настрани и се хвърли към мястото, където бе видял да пада Фрьолих. Агентите бяха измъкнали Армстронг изпод нея и го влачеха нанякъде. Ревяха двигатели, свиреха гуми. Пистолетите не спираха да стрелят. Във въздуха се носеше барутен дим. Армстронг го нямаше вече. Ричър коленичи след локвата кръв, повдигна Фрьолих от земята и задържа главата й в ръцете си. От котешката гъвкавост на тялото й не бе останала и следа. Тя лежеше отпусната и безжизнена, сякаш в дрехите й нямаше нищо. Само очите й бяха широко отворени. Погледът й шареше наоколо, сякаш търсеше нещо.

— Той добре ли е? — прошепнаха устните й.

Гласът й едва се чуваше, но тя беше в пълно съзнание.

— В безопасност е — отвърна Ричър и плъзна ръка зад тила й. Напипа тънката жичка на слушалката. Дланта му беше мокра и лепкава. Дрехите на гърба й бяха подгизнали от кръвта, която не спираше да блика от раната на шията й на широка, гореща струя, пулсираща с ритъма на сърцето. Нищо не можеше да я спре. Тя избиваше през стиснатите му пръсти като от кран на топла вода, който някой ритмично отваря и затваря. Той наклони леко главата й назад и видя разкъсаната изходна рана от предната дясна страна на шията. От нея шуртеше кръв като река. Артериална кръв, с която на равни тласъци изтичаше животът й.

— Лекар! — изкрещя Ричър.

Никой не го чуваше. Гласът му не можеше да се пребори с шума наоколо. Агентите продължаваха да стрелят като обезумели по покрива на склада. Пистолетите им трещяха, гърмяха и думкаха. Гилзи се сипеха като дъжд върху него, отскачаха от гърба му и падаха на цимента с отчетлив меден звън.

— Кажи ми, че не е бил от нашите — прошепна Фрьолих.

— Не беше от вашите — отвърна Ричър.

Главата й клюмна към гърдите. Вадички кръв се задържаха за миг в гънките на кожата й, стичаха се надолу и просмукваха дрехите й. Локвата под тялото й се оттичаше по пукнатините на цимента. Той се опита да притисне с длан раната на тила й. Ръката му се хлъзгаше, шуртящата отдолу кръв не й позволяваше да се затвори около раната. Дланта му сякаш плуваше върху топла, подвижна възглавница.

— Лекар! — изрева повторно той с всички сили.

Същевременно разбираше, че няма смисъл. Фрьолих едва ли тежеше повече от петдесет и пет