половин квадратен километър. Градът си оставаше празнично тих. Част от обитателите на приюта се навъртаха по околните улици. От една страна, не се сещаха как по-продуктивно да си уплътнят времето, а от друга, знаеха от собствен опит, че когато се раздава безплатен обяд, по-добре е да подраниш, отколкото да закъснееш. На един политик не можеш да му имаш вяра да разпределя икономично порциите, та след първите трийсет минути като нищо щяха да останат само мършави крилца.
Фрьолих пристигна точно в десет с личния си събърбан, придружена от Ричър и Нили. Непосредствено след тях с друг събърбан дойде и Стайвесънт. Още четири такива машини стовариха петима снайперисти от отдела плюс петнайсет агенти. Фрьолих паркира върху тротоара плътно до стената на складовете. При нормални обстоятелства тя просто би преградила с колата си улицата зад входа на приюта, но сега не искаше да разкрива пред случайни зяпачи посоката, от която щеше да пристигне Армстронг. В случая кортежът щеше да дойде откъм юг — информация, която сама по себе си би била достатъчна за човек с карта на района да отгатне за десет минути целия маршрут от Джорджтаун.
Фрьолих събра хората си в двора и изпрати снайперистите да заемат позиции по покривите на складовете. До началото на мероприятието оставаха цели три часа, но подобна практика беше нормална. Снайперистите винаги пристигаха първи от въоръжената охрана и си тръгваха последни. Стайвесънт дръпна Ричър настрани и го помоли да се качи с тях.
— После се върни при мен — заръча му той. — Искам да знам от първа ръка колко е критично положението.
И така, Ричър пресече улицата с един агент на име Кросети; двамата минаха покрай полицая на пост пред вратата и се шмугнаха в някакъв влажен коридор, пълен с боклук и мишина. Стълбищната клетка беше разположена в центъра на сградата. Двамата се заизкачваха по извитите стъпала; макар Кросети да беше с бронежилетка от кевлар и да носеше тежката си карабина в твърд калъф, той беше як младеж и стигна до покрива далеч преди Ричър.
Стълбата водеше до издигната бетонна клетка, от която през дървена врата се излизаше направо на ярката слънчева светлина. По асфалтирания плосък покрив тук-там се виждаха умрели гълъби. На разстояние една от друга имаше зацапани капандури с армирани стъкла и метални вентилационни тръби. Отстрани терасата беше оградена с ниска тухлена стена с поизтрит от времето каменен перваз. Кросети отиде до левия ъгъл на покрива, после до десния, за да се убеди, че колегите му са заели позиции по съседните сгради. После пристъпи към предната фасада, за да огледа обстановката. Ричър вече беше там.
Това, което видяха, хем им се хареса, хем не. Хубавото беше, че се намираха на петия етаж сред един квартал от ниски сгради и от мястото им се виждаше на голямо разстояние във всички посоки. Проблемът идваше оттам, че вътрешният двор, в който щеше да се проведе мероприятието, се намираше точно пред тях. Той се виждаше отгоре, както се вижда отворена кутия за обувки на разстояние един метър встрани и от височина един метър. Тухлената стена, пред която щеше да бъде масата за сервиране с Армстронг, се падаше точно отпред. На Ричър тя му заприлича на стената за екзекуции в някой чуждестранен затвор. Да го застрелят от мястото, където се намираха, беше точно толкова лесно, колкото да улучат заек в клетка.
— Колко е разстоянието? — попита Ричър.
— Колко му даваш? — отвърна Кросети.
— Деветдесет метра.
Кросети бръкна в джоба на жилетката си и извади някакъв уред.
— Лазерен далекомер — обясни той. После натисна едно копче и насочи уреда. — Деветдесет и два метра до стената — обяви той. — Деветдесет и един до главата му. Добър окомер имаш.
— Движение на въздуха?
— От бетонната стена под нас нагоре се издига леко термално течение — отвърна Кросети. — Друго не забелязвам. Нищо особено.
— Все едно, че си до него — отбеляза Ричър.
— Не бой се — каза Кросети. — Докато аз съм тук, никой не може да припари. Днес това ни е работата. Не да стреляме, а да пазим друг да не стреля.
— Ти къде ще застанеш? — попита Ричър.
Кросети се огледа в малкото си царство на покрива и посочи с пръст.
— Ами ей там — каза той. — Плътно в ъгъла. Така ще мога да държа на мушка едновременно изхода от стълбището и целия двор насреща.
— Добре замислено — каза Ричър. — Имаш ли нужда от нещо?
Кросети поклати глава.
— Е, аз те оставям — каза Ричър. — Гледай да не заспиш.
Кросети се усмихна.
— Рядко заспивам на пост.
— Браво — каза Ричър. — Така трябва да отговаря един часови.
Той се спусна обратно по тъмното стълбище и отново се озова на огряната от слънце улица. Пресече и вдигна глава нагоре. Кросети се беше настанил в ъгъла на покривната тераса; главата и коленете му стърчаха над парапета. А също и цевта на пушката му, която се очертаваше като тънка черна линия на фона на яркосиньото небе. Той му махна с ръка. Кросети отвърна с махване. Ричър се обърна и потърси с поглед Стайвесънт. Откри го веднага заради цвета на пуловера му, който грееше на ярката слънчева светлина.
— Горе всичко изглежда наред — каза Ричър. — Идеално място за стрелба, но докато нашите момчета го пазят, сме в безопасност.
Стайвесънт кимна, извърна се и сам огледа покривите на петте склада. Всички се виждаха от двора на приюта. Силуетите на петимата снайперисти и дулата на оръжията им се очертаваха на фона на небето.
— Фрьолих те търсеше — каза Стайвесънт.
Край стената на сградата персоналът и неколцина агенти подреждаха дълги маси от рендосани дъски върху дървени магарета. Идеята беше да се оформи нещо като бариера за насочване на опашката. В десния си край масите щяха да опират плътно до стената на приюта, а вляво щяха да стигат на около метър от отсрещната стена. Зад тях щеше да остане заградено пространство с ширина около метър и осемдесет. Армстронг и съпругата му, охранявани от четирима агенти, щяха да застанат в заграждението. При това положение стената за екзекуции се падаше точно зад гърбовете им. Отблизо тя не изглеждаше толкова зловещо. В затопления от слънцето тухлен зид имаше нещо предразполагащо пасторално. Ричър се обърна и погледна към покривите на петте склада. Кросети отново му махна.
— Ричър — чу той гласа на Фрьолих.
Извърна се и я видя да се приближава към него откъм сградата на приюта. Носеше папка с щипка, издута от бележките й за деня. Имаше делови и авторитетен вид — забързана, компетентна, владееща положението. Изглеждаше превъзходно. Черните дрехи подчертаваха котешката жилавост на фигурата й; сините й очи блестяха от възбуда. Десетки агенти и униформени полицаи кръжаха наоколо, готови да се подчинят на всяка нейна команда.
— Засега всичко изглежда наред — каза тя. — Бих желала обаче и ти да пообиколиш. Просто огледай обстановката. Нили вече тръгна. Знаеш какво да търсиш.
— Много е приятно, нали?
— Кое?
— Да правиш нещо наистина добре — каза той. — Да ръководиш хора и да поемаш отговорност за решенията си.
— Смяташ ли, че се справям?
— Ти си страхотна. Това, което правиш, е наистина геройство. Армстронг е извадил голям късмет с теб.
— Да се надяваме… — каза тя.
— Вярвай ми!
Тя се усмихна — кратко и някак свенливо — и се отдалечи, като прелистваше папката си. Той закрачи в обратната посока и излезе на улицата. Свърна вдясно и мислено си определи маршрут с радиус от пряка и
