Покушението

Той кимна. Докато двамата разговаряха, охраната се умълча. Вероятно от уважение. Дали към него или към паметта на Фрьолих, това той не знаеше.

— Тъпа история — обади се плахо единият.

Ричър извърна глава.

— Може и така да се каже. — Той помисли и погледна мъжа. — Но какво пък, рисковете на професията.

Нили бегло се усмихна. Още един изпитан армейски трик. Ако не знаеш какво да кажеш, подхвърли нещо шеговито.

Стайвесънт се върна след около час и ги закара до Хувър Билдинг. Разстановката на силите беше коренно променена. Убийството на федерален агент се счита за углавно престъпление, затова от ФБР бяха поели следствието в свои ръце. Вече не ставаше въпрос за охрана на висш държавен служител, а за издирване на обикновени престъпници. Банън ги посрещна в главното фоайе и ги поведе към асансьора и тяхната заседателна зала. Тя беше доста по-добре обзаведена от тази на тайните служби. Беше облицована цялата с дърво, а имаше и прозорци. Върху продълговатата маса бяха наредени на групички стъклени чаши и бутилки с минерална вода. С демонстративен жест на демократичност Банън подмина председателското място и седна на един от страничните столове. Нили се настани от същата страна, но през две места от него. Ричър седна срещу нея, а Стайвесънт си избра място през три стола от Ричър и си наля чаша вода.

— Какъв ден! — възкликна Банън, за да наруши мълчанието. — От името на моето ведомство изразявам най-дълбоки съчувствия на вашето ведомство.

— Вие още не сте ги открили — каза Стайвесънт вместо отговор.

— Засега имаме данните от съдебномедицинската експертиза — каза Банън. — Кросети е бил застрелян в главата със стандартен 7,62-милиметров боеприпас на НАТО. Умрял е на място. Фрьолих е простреляна в гърлото изотзад, най-вероятно със същото оръжие. Куршумът е разкъсал сънната артерия. Предполагам, че вие вече знаете това.

— Но не сте ги открили — повтори Стайвесънт.

Банън поклати глава.

— Празник е. Денят на благодарността. Което си има своите плюсове и минуси. Основният минус е, че заради празника работим в намален състав, както и вие, както и градската полиция, и всички останали. Главният плюс е, че градът е спокоен. Ако трябва да претеглим плюсовете и минусите на ситуацията, плюсовете определено надделяват. Пет минути след инцидента по улиците на града имаше повече наши хора, отколкото цивилни граждани.

— Но все пак не сте го открили.

Банън отново поклати глава.

— Не сме — каза той. — Така си е. Продължаваме да търсим, но ако трябва да бъдем реалисти, те вече със сигурност са напуснали окръг Колумбия.

— Прекрасно — каза Стайвесънт.

Банън направи гримаса.

— Правим каквото можем, но магьосници не сме. И нищо няма да спечелиш, като ни навикваш. Защото и ние можем да викаме. Някой се е промъкнал през вашето отцепление. Някой е подмамил вашия човек да слезе от покрива и му е теглил куршума.

— Вече си платихме за това — каза Стайвесънт. — Излезе ни през носа.

— Как е станало всичко? — попита Нили. — Как изобщо са се качили на покрива?

— Във всеки случай не през предната врата — каза Банън. — На улицата отпред гъмжеше от полицаи. Нито един от които не е забелязал нищо подозрително, а не вярвам всичките да са заспали едновременно. Нито пък през задната уличка. Там също имаше по двама полицаи в двата края, един пеша, друг с кола. Така че според мен ония са проникнали първо в някоя от сградите на следващата пряка откъм гърба на склада. Преминали са през сградата, излезли са през задния вход, пресекли са междинната уличка — някакви си три метра — и са влезли в склада също през задния вход. Няма съмнение, че са се измъкнали по същия начин. Само дето вероятно на връщане са тичали.

— А как са успели да подмамят Кросети? — попита Стайвесънт. — Той беше добър агент.

— Така е — потвърди Ричър. — На мен ми стана симпатичен от пръв поглед.

Банън вдигна рамене.

— Винаги си има начин, не е ли така?

Той огледа лицата на присъстващите, както правеше всеки път, когато държеше да разберат нещо недоизказано. Никой не отговори.

— Ти провери ли влаковете? — запита Ричър.

Банън кимна.

— Много щателно. Повечето влакове бяха претъпкани. Сега всичко живо е тръгнало на гости по роднини за празничната вечеря. Но направихме каквото можахме.

— Открихте ли пушката?

Банън поклати глава. Ричър го изгледа настръхнал.

— Измъкнали са ви се под носа, при това с пушката?

Никой не продума. Банън отвърна на погледа му.

— Ти си го видял, нали?

Ричър кимна.

— Само го зърнах, може би за четвърт секунда. Като силует, докато се изтегляше заднишком.

— И смяташ, че си го виждал и преди?

— Да, но не знам къде.

— Прекрасно — отекна Банън.

— Нещо в начина, по който се движеше, ми се стори познато, това е. Или във формата на тялото му. Може би в облеклото. Не мога да определя точно какво.

— Да не би да е същият онзи, от видеозаписа в гаража?

— Не беше той — каза Ричър.

Банън кимна.

— Както и да е, това не ни помага много. Не е изключено да си го зърнал някъде. Да сте се засекли случайно. Например в Бисмарк. Или другаде. Вече знаем със сигурност, че те са те виждали теб. Нали затова ти се обадиха по телефона? Но би било хубаво, ако разполагахме с име и физиономия.

— Ако се сетя, ще ти кажа — отвърна Ричър.

— Твоята хипотеза още ли е в сила? — запита Стайвесънт.

— Да — каза Банън. — Все още търсим някогашни служители на тайните служби. Смятаме, че затова и Кросети се е отлъчил от поста си. Защото е видял някого, на когото е имал доверие.

С колата на Стайвесънт те изминаха разстоянието от около осемстотин метра на запад по Пенсилвания Авеню, паркираха в подземния гараж и се изкачиха до собствената заседателна зала на тайните служби. На всеки метър от този кратък маршрут остра болка пробождаше Ричър, защото всичко му напомняше за Фрьолих.

— Ама че работа! — пенеше се Стайвесънт. — За двайсет и пет години служба никога не са ми убивали агент. А днес, в един и същ ден, ми убиха двама. Само да ги пипна тия негодници!

— Смятай ги за умрели.

— Да, но всички улики са против нас.

— Че какво от това? Да не искаш да кажеш, че ако са от вашите, не искаш да ги хванеш?

— Не искам да са от нашите.

— Аз и без това мисля, че не са от вашите — каза Ричър. — Тъй или иначе, на тях им е изпята песента. Искам това да ти е ясно. Тия типове минаха всякакви граници и си подписаха присъдата, поне пред мен.

— Не искам да се окажат от нашите — повтори Стайвесънт. — Но се боя, че Банън е прав.