специално за мен. По мой проект и спецификации. Те са уникати.
Изгледах го невярващо.
— Произвеждат ги специално за вашия магазин?
Старецът кимна.
— Една от привилегиите на независимостта.
— Уникати в буквалния смисъл?
Той отново кимна.
— Единствени в целия свят.
— Кога продадохте за последен път такъв лост?
— Преди около девет месеца.
— Боята изтрива ли се с времето?
— Разбирам какво ме питате — каза старецът. — И отговорът е: да. Ако сте открили лост, който изглежда съвсем нов, той положително е откраднатият навръх Нова година.
Взехме назаем образец за сравнение — същия, какъвто имаше и детектив Кларк. По матовата черна повърхност на метала блестяха микроскопични капчици машинно масло; в средата беше увит с мека хартиена кърпа за хващане. Положихме го внимателно като трофей върху задната седалка на шевролета. След това обядвахме в колата. Хамбургери, взети от едно крайпътно заведение на стотина метра от железарския магазин.
— Какви три нови факта установихме? — запитах Съмър.
— Първо, че мисис Креймър и Карбоун са убити с едно и също оръжие. Второ, че ще се побъркаме окончателно, докато установим връзката между двете убийства.
— И трето?
— Не се сещам.
— Третото е, че нашият човек е познавал доста добре Сперивил. Ти можеш ли да откриеш това магазинче в тъмна нощ, и то когато бързаш, освен ако не познаваш града?
Тя погледна през предното стъкло. Входът на тясната уличка едва се различаваше между сградите. Но пък ние вече знаехме, че е там. Освен това беше посред бял ден.
Съмър затвори очи.
— Да се съсредоточим върху оръжието — каза тя. — Да забравим всичко друго. Представи си го. Специално изработен лост. Уникален в света. Задигнат от онази уличка. Озовава се в Грийн Вали в два след полунощ на първи януари. Оттам във Форт Бърд, в девет вечерта на четвърти. Пропътувал е известно разстояние. Знаем точно къде е започнало пътуването, знаем и къде е завършило. Не знаем къде е бил междувременно, но сме сигурни, че е минал през една определена точка. През главния портал на Форт Бърд. Не знаем точно кога, но че е минал, в това няма съмнение.
Съмър отвори очи.
— Трябва да се върнем в базата — каза тя. — Да прегледаме отново порталната книга. Лостът е преминал през портала най-рано в шест сутринта на първи януари, защото Форт Бърд е на четири часа път от Грийн Вали. А на излизане най-късно в осем вечерта на четвърти януари. Това е един промеждутък от осемдесет и шест часа. Трябва да проверим в порталната книга кой е влизал и излизал от базата тогава. Защото се знае със сигурност, че лостът е минал през портала, както и че е бил пренесен от някого.
Не казах нищо.
— Съжалявам — добави Съмър. — Ще са доста имена.
Чувството, че сме като ученици, избягали от клас, отдавна ни беше напуснало. Излязохме отново на шосето и потеглих на изток, като търсехме магистрала 95. На кръстовището поехме на юг към Форт Бърд. Към Уилард, който звънеше по телефона. Към разярения отряд „Делта“. Малко преди щатската граница пак се мушнахме под пелената от плътни сиви облаци. Небето притъмня. Съмър включи фаровете. Минахме покрай полицейския участък, който този път се падаше от другата страна на шосето. Покрай мястото, където бяха открили куфарчето на Креймър. Покрай паркинга на километър и половина по-нататък. Магистралата направи широк завой и се опъна в посока изток-запад. Отклонихме се от нея на детелината при хотела на Креймър. Мотелът остана назад, а ние бързо изминахме останалите петдесет километра до портала на Форт Бърд. Дежурният полицай ни отметна точно в 19:30. Аз му поисках вписванията за периода от 06:00 часа на първи януари до 20:00 на четвърти януари. Казах му, че очаквам да получа незабавно в кабинета си копия за тези осемдесет и шест часа.
В кабинета ми беше тихо. Нямаше я сутрешната телефонна атака. Сержантката с детето отново беше дежурна.
Изглеждаше уморена. Помислих си, че едва ли успява да се наспи. Работеше по цели нощи, а през деня сигурно се занимаваше с малкия. Тежък живот. На машината се правеше кафе. Казах си, че и двамата се нуждаем от ободряване. Може би тя повече от мен.
— В „Делта“ са станали неспокойни — каза ми, като влязох. — Знаят, че сте арестували българина.
— Не съм го арестувал. Само му зададох няколко въпроса.
— Те не изглеждат особено склонни да видят разликата. Идваха да ви търсят разни хора.
— Въоръжени ли бяха?
— Не е нужно да са въоръжени. Трябва да им наложите забрана да напускат помещенията. Имате право. Вие сте изпълняващият длъжността командир на военната полиция в базата.
Поклатих глава.
— Нещо друго?
— Полковник Уилард каза да му се обадите до полунощ, иначе щял да ви пише самоотлъчка. Каза да ви предам, че не се шегува.
Кимнах. Не беше зле като следващ ход. Едно обвинение в самоотлъчка срещу подчинен щеше да се отрази добре на командира. Нямаше да го накара да изглежда смешен, като човек без авторитет. Едно обвинение в самоотлъчка си оставаше винаги за сметка на подчинения.
— Друго? — запитах отново аз.
— Санчес поиска десет-шестнайсет — каза сержантката. — До Форт Джаксън. А брат ви се обади отново.
— Остави ли съобщение?
— Не.
— Добре — казах аз.
Влязох и седнах зад бюрото. Вдигнах телефона. Съмър застана до картата. Прокара пръсти по кабарчетата: от Вашингтон до Сперивил, от Сперивил до Грийн Вали, накрая от Грийн Вали до Форт Бърд. В същото време аз набрах номера на Джо. Той вдигна на второто позвъняване.
— Говорих с мама — каза той. — Още се държи.
— Тя каза скоро, Джо. Това не значи, че се нуждае от денонощно бдение.
— Ще стане по-скоро, отколкото мислим. Или отколкото ни се иска.
— Как ти се стори?
— Гласът й трепереше.
— А ти как си?
— Горе-долу — отвърна той. — Ти?
— Годината ми започна доста кофти.
— Твой ред е да й се обадиш.
— Ще й се обадя — обещах. — До няколко дни.
— Още утре — настоя Джо и затвори.
Седях неподвижно една минута. После почуках по вилката, за да освободя линията, и помолих сержантката да ме свърже със Санчес. В Джаксън. Зачаках с допряна до ухото слушалка. Съмър стоеше права и ме гледаше.
— Денонощно бдение ли?
— Всеки момент трябва да й свалят гипса — казах аз. — Тя няма търпение.
