си.
Животът е гаден, спор няма, само че гадостите се случваха все на нас, не на Уилард. Теорията на вероятностите ни погоди номер и независимо от всякакви статистики и усреднени величини всичките двайсет и осем картона, които донесе Съмър, се оказаха на ниски мъже. Най-висок измежду тях беше някакъв тип с ръст метър и осемдесет и два, с който човек може само условно да мине за висок. На всичко отгоре тежеше седемдесет и два килограма. И беше военен капелан.
Като дете бях живял един месец с родителите си в някакво бунгало извън базата, вече не помня къде. Нямахме маса за хранене. Майка ми се обади на някого и ни докараха една, разглобена и опакована с картон. Опитах се да й помогна да я сглоби. Всички части бяха налице. Ламиниран плот с четири хромирани крака и четири големи стоманени болта. Поставихме всичко на пода в малката трапезария. Но масата за нищо на света не искаше да се сглоби. Просто отказваше. Беше с някаква шантава конструкция. Частите не си пасваха. Коленичихме с мама на пода сред прахоляка и умрелите хлебарки. Гладкият хром беше студен. Ръбовете на плота бяха остри и грапави в четирите ъгъла. Масата не щеше и не щеше да се сглоби. Върна се Джо, опита се и не успя. Баща ми също не успя. Цял месец се хранихме прави в кухнята. Когато стана време да се изнасяме, още не бяхме сглобили масата. И сега изведнъж се почувствах така, сякаш отново се борех с нея. Нищо не пасваше. На пръв поглед всичко изглеждаше наред, но после се измяташе и не искаше да се сглоби.
— Лостът не е дошъл сам в базата — каза Съмър. — Някой от двайсет и осемте го е внесъл. Няма друг начин да се озове тук.
Не казах нищо.
— Искаш ли вечеря? — попита тя.
— Когато съм гладен, мисля по-добре.
— Не ни останаха много неща за обмисляне.
Кимнах. Събрах на купчинка двайсет и осемте здравни картона и ги оставих на бюрото. Най-отгоре сложих листа на Съмър с трийсет и трите имена. Трийсет и трима, от които бях извадил Карбоун, който нямаше как да е внесъл лоста, за да се самоубие с него. И патоанатомът, който не приличаше на убиец, беше дребен и нямаше силен замах. Също и Васел и Кумър, и техният шофьор Маршъл, които имаха желязно алиби. Васел и Кумър се бяха тъпкали с храна в столовата, а Маршъл не се бе появявал в базата онази вечер.
— Всъщност Маршъл защо го е нямало? — запитах.
Съмър кимна.
— Този въпрос не престава да ме тормози — каза тя. — Сякаш Васел и Кумър са имали да крият нещо от него.
— Те само са вечеряли.
— Но Маршъл сигурно е бил с тях на погребението на Креймър. Следователно те може изрично да са му казали да не ги кара този ден. Нещо като заповед да слезе от колата и да си остане вкъщи.
Кимнах още веднъж. Представих си дългата опашка от черни лимузини на военното гробище „Арлингтън“ под оловното януарско небе. Представих си церемонията, сгъването на знамето, салютите на почетния взвод. Нижещата се обратно към колите процесия от гологлави мъже с вдигнати яки на палтата, за да се предпазят от студа, а може би и от прехвърчащ сняг. Представих си как Маршъл чинно държи задните врати на колата — първо на Васел, после и на Кумър. Сигурно ги беше закарал до Пентагона, там бе слязъл, а Кумър бе седнал зад волана.
— Трябва да говорим с него — казах аз. — Да разберем точно какво са му казали. Каква причина са му изложили. Може би се е почувствал неловко. За амбициозен младеж като него едва ли е било приятно да го пренебрегнат така.
Вдигнах слушалката и поръчах на моята сержантка да открие телефонния номер на майор Маршъл. Обясних й, че е от щаба на XII корпус, базиран във Вашингтон. Тя каза, че след малко ще ми звънне. Двамата със Съмър зачакахме. Седях и замислено гледах картата на стената. Казах си, че е редно да извадим кабарчето от Кълъмбия. То само изкривяваше картината. Очевидно Брубейкър не беше убит там. А някъде другаде. На север, на юг, на изток, на запад от Кълъмбия.
— Смяташ ли да се обадиш на Уилард? — запита ме Съмър.
— Може би — казах аз. — Вероятно утре.
— Не преди полунощ, както е наредил?
— Не искам да му доставям тази радост.
— Рисковано е.
— Имам защита.
— Защитата ти няма да трае вечно.
— Няма значение. Така или иначе, от „Делта“ скоро ще ме погнат. В сравнение с това всичко останало си е чиста теория.
— Обади се на Уилард още тази вечер — каза тя. — Послушай ме.
Погледнах я.
— Казвам ти го като на приятел — продължи тя. — Самоотлъчката е сериозно провинение. Няма смисъл да усложняваш нещата.
— Добре — казах аз.
— Още сега — настоя тя. — Какво ти пречи?
— Добре — повторих аз. Посегнах към телефона, но преди да вдигна слушалката, моята сержантка подаде глава през вратата. Каза, че майор Маршъл вече не бил в Съединените щати. Временната му командировка към Пентагона била прекратена. Отзован бил в Германия. Бил излетял от базата „Андрюс“ на пети януари сутринта.
— По чия заповед? — запитах аз.
— На генерал Васел — отвърна сержантката.
— Добре — казах аз.
Тя затвори вратата.
— На пети януари — повтори замислено Съмър.
— Сутринта след убийствата на Карбоун и Брубейкър.
— Явно знае нещо.
— Та той дори не е бил тук!
— За какво им е притрябвало тогава да го крият?
— Може да е съвпадение.
— Не обичам съвпаденията.
Кимнах.
— Е, добре — казах. — Отиваме в Германия.
18
Разбира се, не очаквах Уилард да разреши подобна задгранична експедиция, затова отидох в комендантството и отмъкнах тесте ваучери за служебна командировка. Върнах се в кабинета си и на реда
— Нарушаваме закона — каза Съмър.
— Това е като битката при Курск — отвърнах аз. — Късно е да се връщаме назад.
Тя се поколеба.
— Избирай — казах аз. — Идваш или не, без никакъв натиск от моя страна.
Тя не отговори.
— Ваучерите ще се върнат чак след месец-два — продължих аз. — Дотогава или Уилард ще си е отишъл, или аз. Нямаме какво да губим.
— Добре — каза тя.
— Върви да си стегнеш багажа. За три дни.
