същото време административната сграда беше само частично повредена. През 1945 година някаква уморена от битки американска танкова дивизия била избрала мястото за свой временен лагер. Изнемощели от глад жени с басмени рокли и избелели забрадки били докарани от Франкфурт да трупат боклука на купчини срещу храна. За целта им били раздадени лопати и ръчни колички. После инженерният корпус ремонтирал сградата и доразчистил терена с булдозери. На няколко пъти Пентагонът отпуснал значителни суми, но си струвало. До 1953-та опустошеният заводски комплекс се превърнал в образцова американска военна база. И сега тухлените сгради бяха старателно почистени, бялата боя блестеше, околовръст се издигаше здрав зид. Навсякъде се виждаха пилони със знамена и караулки с часови. Имаше няколко столови, военна болница и смесен магазин. Също и казарми за личния състав, работилници и складове. И най-вече споменатите четири квадратни километра земя, всеки квадратен метър от които към 1953-та вече беше покрит с американски танкове. Всичките строени в редици, обърнати с дулата на изток, готови да се втурнат в бой с врага.
Когато — трийсет и седем години по-късно — пристигнахме в базата, беше паднал мрак. Но ние знаехме, че по същество нищо не се е променило. Танковете сега бяха различни, но това беше всичко. Старите М4 „Шърман“, които спечелиха Втората световна война, отдавна ги нямаше, ако не се смятаха двата великолепно реставрирани образеца, застанали на пост или като символи от двете страни на главния портал. Бяха поставени върху бетонни фундаменти, с вирнати предници, сякаш преодоляващи поредното препятствие. Бяха красиво боядисани в масленозелено, с по една бяла петолъчка от двете страни на купола. Изглеждаха като нови. Зад тях започваше дълга алея с боядисани в бяло бордюри, в дъното на която се виждаше осветената с прожектори фасада на щаба. По-назад бяха навесите с основните бойни танкове на американската армия М1А1 „Ейбрамс“ — стотици, нови-новенички, наредени един до друг, струващи по четири милиона долара всеки.
Слязохме от таксито, пресякохме тротоара и се запътихме към караулката до портала. Значката ми на майор от специалните части ни отвори вратите на базата. Поначало тази значка ми отваряше всяка врата на всеки американски военен обект където и да било по света, освен в най-вътрешния кръг на Пентагона. Понесохме чантите си по алеята.
— Идвал ли си тук преди? — запита Съмър.
Поклатих глава, без да забавям крачка.
— Бил съм в Хайделберг с пехотата — казах аз. — Много пъти.
— Наблизо ли е?
— Не е далеч.
Към входа на щаба водеха няколко широки каменни стъпала. Цялата сграда странно напомняше Капитолия на някой малък американски щат. Изкачихме стъпалата и влязохме. Зад вратата имаше гише, а зад него войник. Не военен полицай, а обикновен новобранец от корпуса. Показахме му служебните си карти.
— Ще се намери ли място за нас във вашето общежитие? — запитах го.
— Няма проблем, сър — отвърна той.
— Две стаи — казах аз. — Една нощувка.
— Ще се обадя да ги запазя — рече той. — Вие следвайте табелите.
И войникът посочи с пръст към дъното на коридора. Там имаше още врати, някои от които водеха навън, към останалата част на комплекса. Погледнах часовника си. Показваше точно дванайсет на обяд. Още беше нагласен на източно американско време. В Германия беше шест вечерта и вече се беше мръкнало.
— Искам да се срещна с командващия военната полиция в базата — казах аз. — Дали е още в кабинета си?
Войникът вдигна телефона и скоро получи отговор. Посочи ни едно широко стълбище, което водеше към горния етаж.
— Горе, вдясно — каза той.
Качихме се по стълбите и свихме вдясно. Тръгнахме по дълъг коридор с много врати от двете страни. Бяха от масивно дърво, с прозорчета от релефно стъкло. Намерихме вратата, която ни трябваше, и влязохме. В предната стаичка имаше бюро, а зад него сержант. Самата стаичка беше почти идентична с тази на моята сержантка в Бърд. Същата боя, същият под, същата мебелировка, същата температура и миризма. Същото кафе в същата стандартна машина. Самият сержант приличаше на много други сержанти, които бях виждал. Спокоен, делови, невъзмутим, готов да повярва, че той единствен върти службата — което може би беше и вярно. Когато влязохме, той вдигна глава и ни огледа. Нужна му бе около половин секунда, за да реши кои сме и какво искаме.
— Предполагам, че търсите майора — рече той.
Кимнах. Сержантът вдигна телефона и позвъни във вътрешния кабинет.
— Влизайте направо — каза той.
Влязохме и вътре видях друго бюро, а зад него — един тип на име Суон. Познавах го добре. Последния път се видяхме във Филипините преди три месеца, когато го бяха назначили там уж за цяла година.
— Не ми казвай, че си тук от двайсет и девети декември — казах вместо поздрав аз.
— Замръзнаха ми мартинките — отвърна той. — Бях облечен като за екватора; тия некадърници три дни не можаха да ми намерят зимна униформа.
Последното не ме изненада. Суон беше нисък и разплут, почти квадратен. Предполагам, че в скалата на интендантството щеше да фигурира като напълно отделна категория.
— Комендантът тук ли е? — запитах.
Той поклати глава.
— В командировка.
— Гарбър ли подписа заповедта ти?
— Така се твърди.
— Разбираш ли нещо?
— Нищичко.
— Аз също.
Той вдигна рамене.
— Това е лейтенант Съмър — представих я аз.
— От Сто и десета специална част ли е?
Съмър поклати глава.
— Но иначе си я бива — казах аз.
Суон протегна късата си дебела ръка през бюрото и двамата се здрависаха.
— Търся един тип на име Маршъл — казах аз. — Майор. Бил в щаба на Дванайсети корпус.
— Да не е загазил?
— Друг е загазил. Надявам се, че Маршъл ще ми помогне да разбера кой. Ти познаваш ли го?
— Не съм чувал за него — каза Суон. — Отскоро съм тук.
— Знам — казах аз. — От двайсет и девети декември.
Той се усмихна, отново вдигна рамене, този път извинително, и посегна към телефона. Каза на сержанта да намери Маршъл и да го уведоми, че искам да го видя в удобен за него момент. Докато траеше разговорът, аз се озърнах. Кабинетът на Суон изглеждаше също така временен и чужд, както моят във Форт Бърд. Със същия часовник на стената. Електронен, без стрелка за секундите. Не тиктакаше. И в момента показваше шест и десет.
— Нещо ново покрай теб? — попитах аз.
— Нищо особено — отвърна Суон. — Някакъв пилот на хеликоптер отишъл на пазар в Хайделберг и го сгазила кола. И това с Креймър, разбира се. Убийството му доста поразбърка нещата тук.
— Кой се гласи за негов заместник?
— Васел, предполагам.
— Запознах се с него — казах аз. — Не ме впечатли особено.
— Убийството на Креймър е лош знак. Задават се промени. Да можеше да ги чуеш тукашните как си говорят! Много са омърлушени.
— Статуквото не може да се запази — казах аз. — Само това се чува навсякъде.
Телефонът иззвъня. Суон го вдигна, слуша около минута и затвори.
