Врагът

налягане, която само чака да се вдигне капакът.

— Е, добре — каза Саймън. — Да вземем Балканите. Например Югославия. Ако има нещо да става, то ще е там, дума да няма. Те само чакат да гръмне първата пушка. И какво правим ние в такъв случай?

— Пращаме една-две въздушнопреносими дивизии — каза Суон.

— Е, добре — съгласи се Саймън. — Да кажем, че им пратим Осемдесет и втора и Сто и първа. При леко въоръжение можем да разположим първите три батальона до една седмица. Но какво ще правим, след като веднъж стигнем там? За тях ние сме незначителна пречка като спящите полицаи по улиците. Ще се наложи да чакаме по-тежките части. А това вече е проблем. Танкът „Ейбрамс“ тежи седемдесет тона. Не може да се пренася по въздуха. Трябва да се натовари на влак, после на кораб. И това е лесната част. Трудната започва оттам нататък. Защото не стига да пренесеш само танка. За всеки тон танк трябват по четири тона гориво и друго снаряжение. Тия чудовища горят по пет литра на километър. После трябват резервни двигатели, боеприпаси, цели бригади механици за поддръжка. Логистиката няма край. Все едно да преместиш една желязна планина. За да се превозят достатъчно танкови бригади, които да решат изхода на войната, е необходима минимум шестмесечна подготовка, и то денонощна.

— През това време въздушнопреносимите части здравата ще загазят — отбелязах аз.

— И още как! — каза Саймън. — А това са все мои момчета и ме боли за тях. Ако изпратим лековъоръжени десантчици срещу каквито и да било противникови танкове, ще ги смачкат. Така че през тези шест месеца ще ни се скъсат нервите. Но с това проблемите не свършват. Какво ще стане например, когато бронетанковите бригади стигнат до местоназначението? Като слязат от кораба и на две преки по- нататък затънат в калта? Защото, ако нито пътищата са достатъчно широки, нито мостовете достатъчно здрави, така и ще си останат на пристанището. И от калта ще гледат безпомощно как избиват пехотата пред очите им.

Всички мълчаха.

— Или да вземем Близкия изток — продължи Саймън. — Всички знаем, че Ирак си иска обратно Кувейт. Ами ако нахлуят? В дългосрочен план бихме могли лесно да спечелим тази война, понеже за танка пустинята е като степите на Централна Европа, само е малко по-прашно и горещо. Плановете, които имаме за Европа, ще послужат и там. Но ще стигнем ли изобщо дотам? Или ще оставим пехотата да ни чака шест безкрайни месеца, за да спира с телата си врага? Та иракчаните ще ги прегазят за две седмици!

— Трябва ни въздушна сила — каза Суон. — Ударни хеликоптери.

— Де да беше толкова просто — каза Саймън. — Самолетите и хеликоптерите изглеждат много добре на картинка, но сами по себе си не могат да спечелят нито една битка. Войните се печелят, когато по земята стъпват ботуши.

Усмихнах се. В известен смисъл това си беше най-обикновено пехотинско самохвалство. Но в него имаше истина.

— Та какво ще стане тогава? — запитах.

— Същото, което стана с флота през четирийсет и първа — отвърна Саймън. — Докато се усетят, бронираните крайцери са отишли в историята и на тяхно са дошли самолетоносачи. Що се отнася до нас, сега трябва да се интегрираме. На първо място трябва да разберем, че нашите леки части са твърде уязвими, а тежките са твърде бавни. Следователно трябва да се откажем от делението на леки и тежки. Необходими са ни интегрирани бригади за бързо реагиране с бронирани машини, ненадвишаващи двайсет тона и достатъчно малки, за да се поберат в търбуха на един С–130. Тоест да стигаме по-бързо до мястото на боя и да се сражаваме по-гъвкаво и умно. Стратегическото планиране никога вече няма да се основава на битки по сценарий между стада динозаври.

Саймън се усмихна и каза:

— С други думи, водеща роля отсега нататък ще играе пехотата.

— Вие разговаряли ли сте някога с такива като Маршъл на тези теми?

— С техните стратези ли? За нищо на света.

— Те как виждат бъдещето?

— Нямам представа. И не ме интересува. Бъдещето принадлежи на пехотата.

За десерт имаше ябълков пай, после кафе. Превъзходно както винаги. Постепенно от бъдещето се върнахме към дребнотемието на настоящето. Келнерите обикаляха безшумно около нас. Беше най- обикновена вечер в офицерски клуб, макар и на хиляди километри от предишния.

— Маршъл ще се върне призори — каза ми Суон. — Оглеждайте се за колата на разузнаването в края на първата колона.

Кимнах. Представих си, че зазоряването във Франкфурт през януари настъпва някъде около седем часа. Нагласих вътрешния си часовник на шест. Подполковник Саймън ни пожела лека нощ и си тръгна. Съмър бутна стола си назад и се изтегна удобно, доколкото можеше да се изтегне миньонче като нея. Суон се наведе напред, подпрял лакти на масата.

— Смяташ ли, че в тази база влиза много дрога? — попитах аз.

— Защо, да не искаш малко? — отвърна той.

— Кафяв хероин — казах аз. — Не за лична употреба.

Суон кимна.

— Казват, че можел да се намери при турските гастарбайтери. Или при пласьорите на крек.

— Чувал ли си за един тип на име Уилард? — запитах го.

— Новият шеф ли? — рече той. — Получих докладна. Никога не съм го срещал. Но някои хора тук го познават. Бил клечка в разузнаването, занимавал се с танкове.

— Писал е алгоритми — казах аз.

— За какво?

— За потреблението на гориво на съветските Т–80, доколкото знам. По което можело да се разбере колко учения правят.

— И сега е шеф на Сто и десета?

Кимнах.

— Именно. Да се чудиш просто.

— Че как е успял да се намърда там?

— Явно се е харесал на някого.

— Трябва да разберем на кого. Започни да пускаш доноси по негов адрес.

Кимнах отново. Американската армия наброява близо милион, а в крайна сметка всичко се свежда до това кой на кого се е харесал. Какво друго да очакваш?

— Аз си лягам — казах и станах от масата.

Стаята ми в общежитието за командировани беше толкова стандартна, че минута след като затворих вратата, забравих къде се намирам. Закачих униформата си в гардероба, измих се и се мушнах в леглото. Чаршафите миришеха на същия перилен препарат, какъвто армията използва навсякъде по света. Замислих се за майка ми в Париж и за Джо във Вашингтон. Майка ми може би вече си бе легнала. Джо сигурно още беше в службата си, каквато и да бе тя. Казах си шест сутринта и затворих очи.

Зазоряването настъпи в 6:50, когато със Съмър вече стояхме до източния портал на XII корпус. В ръцете си държахме големи чаши с кафе. Земята под краката ни беше замръзнала; стелеше се мъгла. Небето беше сиво, пейзажът пастелно зеленикав, с ниски заоблени хълмове, незабележителен като голяма част от Европа. Тук-там стърчаха дървета. Спящата зимна земя миришеше слабо на изгнила органична материя. Беше много тихо.

След портала пътят завиваше леко на изток-североизток и се губеше в мъглата по посока на Русия. Беше прав и широк, изграден от стоманобетонни блокове. Каменните бордюри бяха тук-там нащърбени от танкови вериги. От камъните се бяха отчупили големи клиновидни парчета. Танкът не се кара лесно.

Стояхме и чакахме. Тишината беше пълна.

И тогава ги чухме.

Кой е най-характерният звук на двайсети век? По този въпрос може много да се спори. За някои това може да е плътното боботене на самолетен двигател. На някой самотен едновитлов изтребител, реещ се из