лазурното небе някъде в началото на 40-те години. Или яростният писък на реактивен прехващач, който прелита ниско над земята и кара прозорците да треперят. Или може би равномерното, пулсиращо
Някой смахнат романтик би предложил песен на Бийтълс. Нещо с
Не, според мен безспорната звукова емблема на двайсети век е металното чаткане и стъргане на танкови вериги по паваж. Този звук е отеквал във Варшава и Ротердам, в Сталинград и Берлин. После в Будапеща и Прага, в Сеул и Сайгон. Това е един жесток, всяващ ужас звук. Звукът на страха. Израз на огромното брутално надмощие. И на неангажираното, надменно безразличие. Танковите вериги стържат и чаткат по паважа и със самия звук ви казват, че няма как да бъдат спрени. Че човекът е слаб и безпомощен срещу машината. Изведнъж едната верига спира, докато другата продължава да се движи, танкът завива на място и се понася право към вас, ревейки и чаткайки с веригите си. Това е истинският звук на двайсети век.
Чухме приближаването на танковата колона на XII корпус много преди да я видим. Шумът достигаше до нас през мъгла — грохот на вериги, вой на турбини. Чувахме стъргането на предавките и с телата си усетихме мощни, плътни вибрации, които се предаваха по земята и оттам по ходилата ни с всяко поредно стъпване на звено от веригата върху бетона. Чувахме хрускането на камъчета по пътя, които се стриваха на прах под огромната тежест.
И чак тогава ги видяхме. Водещият танк изплува пред нас от мъглата. Движеше се бързо, като леко се накланяше ту напред, ту назад, после веднага заставаше хоризонтално. Двигателят ревеше. Зад него идваха втори, трети, още и още. Движеха се в колона по един като някаква армада призрачни кораби от ада. Гледката беше изумителна. Танкът М1А1 прилича на акула, на жив организъм, еволюирал до точката на абсолютното съвършенство. Той е неоспоримият цар на джунглата. Нито един друг танк на света не е в състояние дори да го одраска. Целият е обвит в броня, съставена от слой обеднен уран, затиснат между два листа валцована стомана, плътна и непробиваема. Всякакви снаряди, ракети и кинетични проектили отскачат от него като гумени топчета. Но най-хитрото е, че застава на такава дистанция, от която е недостижим за въпросните снаряди, ракети и кинетични проектили. Просто си стои там и гледа как мунициите на противника падат в прахоляка някъде далеч пред него. След което спокойно насочва могъщото си оръдие и стреля, и секунда по-късно на два километра и половина в далечината неблагоразумният нападател избухва в пламъци и изгаря като факел. Танкът М1А1 „Ейбрамс“ е върховното мощно въплъщение на несправедливостта.
Водещият танк мина покрай нас. Три метра и трийсет широк, близо осем дълъг, два и осемдесет и пет висок. Седемдесет тона. Двигателят виеше, земята трепереше под тежестта му. Веригите скриптяха и чаткаха, и приплъзваха по бетона. След него мина и вторият танк. После третият, четвъртият, петият. Шумът беше оглушителен. Огромни маси метал завихряха въздуха, изпълнен с изгорели газове. Оръдията сякаш се поклащаха във въздуха, навеждаха се, после се изправяха.
В колоната имаше общо двайсет танка. Когато и последният мина през портала, шумът и вибрациите постепенно отслабнаха. След няколко секунди от мъглата изскочи колата на разузнаването, която се движеше на известно разстояние зад колоната. Беше специално оборудван хъмър, с малка противотанкова ракетна установка на покрива. Вътре имаше двама души. Аз излязох на пътя му, вдигнах ръка и зачаках. Не познавах Маршъл, бях го виждал само веднъж, в тъмното купе на служебната кола пред щаба на Форт Бърд. Но въпреки това веднага разбрах, че двамата мъже в хъмъра са други хора. Бях запомнил, че Маршъл е едър, докато тия двамата бяха дребни като повечето танкисти. Танкът „Ейбрамс“ не може да се похвали с просторна вътрешност.
Хъмърът спря пред мен, аз заобиколих предницата и застанах до прозореца на шофьора. Съмър невъзмутимо зае позиция до другата врата. Шофьорът свали стъклото и ме изгледа учудено.
— Търся майор Маршъл — казах аз.
Шофьорът беше капитан, пътникът също. И двамата бяха облечени в танкови екипи, с топли зимни куртки и шлемофони. На ръкавите си пътникът имаше джобове, от които стърчаха писалки. На коленете му имаше бележници. Гъсто изписани. Явно с резултатите от стрелбата.
— Маршъл го няма — каза шофьорът.
— Къде е? — запитах аз.
— Кой се интересува?
— Можете да прочетете сам — казах аз. Бях с камуфлажките от предишната вечер. На яката си имах дъбови листчета, на джоба ми ясно пишеше
— От коя част? — запита човекът.
— Не ви трябва да знаете.
— Маршъл замина за Калифорния — каза той. — Преместен е по спешност във Форт Ъруин.
— Кога?
— Не мога да ви кажа.
— Опитайте.
— Някъде снощи.
— Не е много точно.
— Честно, не мога да ви кажа.
— Какво толкова спешно е възникнало в Ъруин?
— И това не знам.
Отдръпнах се от прозорчето.
— Карайте — казах му.
Хъмърът освободи пространството между нас и със Съмър се срещнахме на средата на пътя. Във въздуха се носеше миризма на изгорели газове от дизелови и турбинни двигатели; бетонът под краката ни беше прясно изранен от веригите на танковете.
— Само си загубихме времето — каза Съмър.
— Може би не. Зависи кога е отпътувал Маршъл. Ако е било след обаждането на Суон, това може все пак да значи нещо.
Известно време обикаляхме между три различни служби, опитвайки се да разберем в колко часа Маршъл е напуснал базата. Накрая се озовахме в обширния кабинет на втория етаж, където се намираше командването на генерал Васел. Него го нямаше. Разговаряхме с поредния капитан, който приличаше повече на администратор в голяма компания.
— Майор Маршъл е взел граждански полет в двайсет и три часа — каза той. — От Франкфурт за „Дълес“. Там има седемчасов престой и после продължава за Лос Анджелис. Лично му издадох ваучерите.
— Кога?
— При тръгването му.
— Тоест в колко часа?
— Три часа преди полета.
— Значи около осем?
Капитанът кимна.
— Точно в осем.
— Преди това му е било казано, че е записан да участва в нощни маневри.
— Така беше. Но плановете се промениха.
— Защо?
— Не мога да ви кажа.
Явно в XII корпус
