въпроси.
— Какво ли толкова е станало в Ъруин?
— Не мога да ви кажа.
Това ме накара за миг да се усмихна.
— Кога е издадена заповедта за преместването на Маршъл?
— В седем часа.
— Писмено?
— Устно.
— От кого?
— От генерал Васел.
— Васел ли е подписал и ваучерите?
Капитанът кимна.
— Да. Той трябва да ги одобри.
— Искам да говоря с него.
— Генералът замина за Лондон.
— За Лондон? — повторих аз.
— За среща в британското Министерство на отбраната. Получи внезапна покана.
— Кога отпътува?
— Двамата с майор Маршъл тръгнаха заедно за летището.
— А къде е полковник Кумър? — запитах аз.
— В Берлин. За сувенири.
— Само не ми казвайте, че и той е тръгнал за летището с Васел и Маршъл.
— Не — отвърна капитанът. — Взе влака.
— Страхотно — казах аз.
Двамата със Съмър отидохме в офицерския клуб да закусим. Седнахме на същата ъглова маса, както и предишната вечер. Един до друг, с гръб към стената, като наблюдавахме помещението.
— И така — казах аз, — в осемнайсет и десет службата на Суон започва да разпитва за местонахождението на Маршъл и петдесет минути по-късно той получава назначение във Форт Ъруин. След час вече не е в базата.
— Докато Васел изчезва за Лондон — каза тя. — А Кумър се мята на влака да си купува сувенири от Берлин.
— На нощния влак — добавих аз. — Кой пътува с нощен влак за удоволствие?
— Всеки от тях има нещо да крие.
— Освен мен и моята маймунка — казах аз.
— Какво?
— Това е песен на Бийтълс — обясних аз. — Една от мелодиите на двайсети век.
Съмър ме погледна въпросително.
— Какво толкова имат да крият? — каза тя.
— Ти ми кажи!
Съмър постави длани върху масата и си пое дълбоко въздух.
— Виждам част от обяснението — каза тя.
— Аз също.
— Дневният ред — каза тя. — Това е обратната страна на същата монета, за която говореше снощи подполковник Саймън. Той явно злорадстваше, че пехотата ще поизмести бронетанковите войски. Креймър положително се е досетил за същото. Един генерал с две звезди не може да е глупак. Така че конференцията в Ъруин навръх Нова година е била за това как да си опазят своето. Как да не предадат спечелените позиции.
— Отказва ли се лесно човек от такова нещо?
— Къде ти! — възкликна тя. — Също като капитаните на бронираните крайцери преди толкова години.
— И така, какво е съдържал дневният ред?
— Една част отбрана, една част нападение — каза тя. — Това е най-близко до ума. Аргументи против интегрираните бойни части, подигравки с леките бронирани машини, възхвала на собствените им умения и опит.
— Дотук съм съгласен — казах аз. — Но не е било само това. Много скоро Пентагонът ще бъде засипан от подобни докладни и възражения. „За“ и „против“, „понеже“ и „обаче“, край няма да има. Но в този дневен ред е имало и нещо друго, заради което толкова отчаяно се опитваха да си върнат екземпляра на Креймър. Какво ли е било?
— Нямам представа — каза тя.
— Аз също.
— И защо избягаха снощи и тримата? — запита Съмър. — Та те са имали достатъчно време да унищожат екземпляра на Креймър и всичко останало. Така че са можели спокойно да те излъжат какво е съдържал дневният ред, за да ги оставиш на мира. Можели са дори да ти подхвърлят фалшив документ. Да ти кажат: ето, това е, няма друго, убедете се сам.
— Избягали са заради мисис Креймър — казах аз.
Тя кимна.
— И аз мисля, че Васел и Кумър са я убили. Креймър внезапно умира и топката остава в тяхното игрище. Съзнават, че трябва да направят всичко, за да заличат следите. Мисис Креймър е просто една невинна жертва.
— Звучи твърде логично — казах аз, — само дето и двамата не ми изглеждат особено високи и яки.
— И двамата са много по-високи и по-яки от мисис Креймър. Станало е толкова бързо, реагирали са панически, може пък и резултатите от експертизата да не са съвсем точни. Нямаме представа колко са опитни полицаите от Грийн Вали. Откъде да знаем, може за патоанатом да ползват някой семеен лекар, учил два семестъра съдебна медицина. Какво разбира той?
— Може и така да е — казах аз. — Но все пак не виждам как са могли да го направят. Като извадим времето за придвижване от Вашингтон, плюс десетте минути за откриване на железарския магазин и задигане на лоста, остават им само десет минути за реакция. Освен това не са имали кола, нито са поръчвали.
— Може да са наели такси. Или някоя от колите на хотела. И ние никога няма да я открием. Навръх Нова година всичко живо е било в движение.
— Разстоянието е голямо. Сметката ще е била солена. Все някой шофьор ще си я спомни.
— Навръх Нова година — каза тя — такситата и лимузините на Вашингтон плъзват по трите околни щата. Наемат ги до къде ли не. Всичко е възможно.
— Едва ли — отвърнах аз. — Човек не наема всеки ден такси или лимузина по маршрут, включваш обир в железарски магазин и разбиване на частен дом.
— Не е задължително шофьорът да е видял нещо. Васел или Кумър, или и двамата може да са извървели пеша сляпата уличка до магазина. И да са се върнали след пет минути с лоста под палтото. Също и при мисис Креймър. Таксито е спряло отпред, а действието се е развило зад къщата.
— Рискът е твърде голям. Вашингтонските таксиджии четат вестници като всички нас. Може би дори повече, понеже са все в задръствания. Като прочете историята за Грийн Вали, човекът ще се сети за двамата пътници.
— Да, но те не са смятали, че рискуват. Не са очаквали нещата да се развият така. Мислели са, че мисис Креймър ще е в болницата при съпруга си. И са си казали, че вашингтонските вестници няма да се занимават с някакви глупави обири в Сперивил и Грийн Вали.
Кимнах. Дойде ми наум нещо, което детектив Кларк бе казал преди няколко дни:
— Може и да си права — казах аз. — Може би трябва да проверим такситата.
— Най-трудната нощ в годината — каза тя. — Както и за доказване на алиби.
