Радвах се, че ще подремна. Бях доста уморен. Проснах се на леглото в бледосинята стая и след минута съм заспал.
Съмър ме събуди след два часа, като ми позвъни по телефона от стаята си. Искаше да ме пита дали знам някакви ресторанти в града. Париж е пълен с ресторанти, но аз бях облечен като идиот, а в джоба си имах по-малко от трийсет долара. Затова предложих едно заведение на Рю Верне. Там, доколкото знаех, пускаха по джинси и суичър, без да те гледат накриво и без да ти смъкнат кожата от гърба.
Срещнахме се във фоайето. Съмър изглеждаше все така ослепително. Прилепналата пола и вълненото сако й стояха точно толкова добре вечерта, колкото и през деня. Беше свалила баретата. Аз пък бях с моята. Тръгнахме към „Шан-з-Елизе“. Както си вървяхме, Съмър направи нещо неочаквано: хвана ме за ръка. Беше тъмно и около нас се разхождаха и други двойки, така че сигурно й се бе видяло естествено. На мен също. Толкова естествено, че близо минута не си дадох сметка какво е направила. Или че в постъпката й може да има нещо нередно. На нея явно също й е била нужна минута, за да осъзнае това, защото ме погледна притеснено и издърпа ръката си.
— Извинявай — каза тя.
— Няма за какво — отвърнах аз. — Стана ми приятно.
— Беше неволно — каза тя.
Продължихме да крачим и свихме по Рю Верне. Намерихме ресторанта. Беше ранна януарска вечер и съдържателят веднага ни настани на ъглова маса. На масата имаше вазичка с цветя и запалена свещ. Поръчахме си кана вода и гарафа червено вино, докато решим какво ни се яде.
— Тук си като у дома си — каза ми Съмър.
— Не точно — отвърнах аз. — Аз никъде не съм си у дома.
— Говориш доста добре френски.
— Също и английски. Което не значи, че в Северна Каролина съм си у дома.
— Но някои места ти харесват повече от други.
Кимнах.
— Тук не е лошо.
— Правиш ли планове за бъдещето?
— Ти си като брат ми. Той все ме кара да правя планове.
— Нещата се променят.
— Винаги ще има нужда от полицаи — казах аз.
— Полицаи със склонност към самоотлъчка?
— Трябва само да открием убиеца — казах аз. — Или на мисис Креймър, или на Карбоун. Или може би на Брубейкър. Имаме три възможности.
Тя не отговори.
— Спокойно — казах аз. — Четирийсет и осем часа сме извън света. Нека да се радваме на живота. Ако се тормозим, доникъде няма да стигнем. Намираме се в Париж.
Съмър кимна. Наблюдавах лицето й. Усетих как се опитва да потисне мрачните си мисли. Очите й блестяха изразително на пламъка на свещта. Като да виждаха бедите пред нея, струпани на купчини, като кашони в склад. Усетих и как се мъчи да се промуши покрай тях, като дете, бързащо да се скрие в онова тихо, безопасно местенце в дъното на гардероба.
— Пий си виното — казах аз. — Забавлявай се.
Ръката ми лежеше неподвижно върху масата. Съмър се пресегна и леко я стисна, после вдигна чашата си.
— Северна Каролина няма да ни избяга — каза тя.
И двамата си поръчахме по три ястия от менюто. После в продължение на три часа ядохме, без да бързаме. Гледахме да не говорим за работа. Насочвахме разговора към лични теми. Аз й разправих за Джо, после съвсем бегло и за майка ми. Тя пък ми разказа за семейството си — за многото си братя и сестри, за безбройните си братовчеди, така че бързо забравих кой кой е. През цялото време гледах лицето й на светлината на свещта. Цветът на кожата й беше забъркан от медно червеникаво и абаносово черно. Очите й бяха като въглени. Челюстта й беше деликатна, като от фин порцелан. Изглеждаше абсурдно дребничка и крехка за военнослужещ. Но после се сетих за значките й на стрелец. Бяха повече от моите.
— Ще ме запознаеш ли с майка си? — попита тя.
— Стига да искаш — отвърнах. — Но е много болна.
— Не беше ли само със счупен крак?
Поклатих глава.
— Има рак.
— Много ли е сериозно?
— По-сериозно не би могло да бъде.
Съмър кимна.
— Така и предположих. Изглеждаш разстроен още откакто се върна предишния път.
— Така ли?
— Няма как да не ти се отрази.
Кимнах отново.
— Повече, отколкото бях предполагал.
— Защо, не се ли разбирахте?
— Разбирахме се много добре. Но човек рано или късно умира. По принцип тези неща не бива да ни изненадват.
— Може би не бива да идвам. Няма да е удобно. Вървете само двамата с Джо.
— Тя обича да се среща с нови хора.
— Може да не се чувства добре.
— Ще видим. Сигурно ще поиска да я заведем на обяд.
— А как изглежда?
— Ужасно — казах аз.
— Тогава едва ли ще иска да се среща с нови хора.
Известно време седяхме мълчаливо. Келнерът ни донесе сметката. Двамата си преброихме парите, платихме наполовина и оставихме приличен бакшиш. На връщане към хотела вървяхме, хванати за ръце. Този път вече ни изглеждаше съвсем нормално. Бяхме сами, двамата, сред едно море от неприятности — някои общи, други лични. Човекът с цилиндъра ни отвори вратата и ни пожела „Bonne nuite“. Качихме се с асансьора, един до друг, без да се докосваме. Когато стигнахме на етажа, Съмър трябваше да тръгне наляво, аз надясно. Беше неловко. И двамата мълчахме. Виждах, че на нея й се иска да дойде с мен, а пък на мен страшно ми се искаше да тръгна с нея. Представих си стаята й — жълтите стени, аромата на парфюм. Леглото. Представих си как сваля пуловера си през глава. Как разкопчава ципа на новата си пола и я оставя да се свлече на пода. Сигурно беше с копринена подплата. Представих си дори лекото прошумоляване.
Знаех, че не е редно. Но вече и без това се бяхме самоотлъчили. Бяхме се накиснали здравата. Така че това щеше да ни донесе утеха и радост.
— И така, утре в колко часа? — запита тя.
— За мен по-рано — отвърнах аз. — Трябва да бъда на летището в шест.
— Ще дойде с теб. Да ти правя компания.
— Благодаря.
— Няма защо.
Стояхме и се гледахме.
— Ще трябва да станем около четири — каза тя.
— Там някъде — казах аз. — Около четири.
Стояхме и се гледахме.
— Е, тогава лека нощ — каза тя.
— Приятни сънища — отвърнах аз.
Обърнах се и закрачих надясно по коридора, без да поглеждам назад. Чух как вратата й се отвори и
