затвори секунда след моята.
Беше единайсет, когато си легнах, но не ми се спеше. Около час лежах и гледах в тавана. През прозореца влизаше светлината на града — студена, жълтеникава и призрачна. Виждаха се и отблясъци от празничната украса на Айфеловата кула, които примигваха в златисто. Нито бавно, нито бързо — просто ритмично и неумолимо. Всяка секунда шарките на гипсовия таван се променяха. Някъде на съседна улица се чу скърцане на спирачки, после по-наблизо лай на куче, после самотни стъпки по тротоара под прозорците, далечен автомобилен клаксон. Постепенно градът утихна и тишината ме притисна отвсякъде. Тишината виеше в ушите ми като полицейска сирена. Вдигнах ръка и в тъмното погледнах часовника си. Беше полунощ. Свалих ръката си върху завивката и изведнъж ме обзе такава самота, че останах без дъх.
Светнах лампата и се претърколих по леглото до телефона. На малка табелка над бутоните за набиране бяха написани указания.
— Будна ли си? — запитах аз.
— Да — отвърна тя.
— Искаш ли компания?
— Да — отвърна тя.
Нахлузих джинсите и суичъра и закрачих бос по коридора. Почуках на вратата й. Тя отвори, пресегна се, хвана ме за ръката и ме издърпа вътре. Беше напълно облечена, както я бях оставил. По пуловер и черна пола. Още на прага ме целуна и аз отвърнах на целувката й. Вратата тихо се затвори зад нас. Чух тихото просъскване на затварящата пружина и щракването на бравата. Тръгнахме към леглото.
Тя беше с тъмночервено бельо. От коприна или може би сатен. Парфюмът й се усещаше навсякъде. И в стаята, и по тялото й. Беше дребничка и крехка, и пъргава, и силна. През прозореца влизаше същата жълтеникава светлина на града, но този път ме обливаше с топлина, даваше ми сили. И по нейния таван се виждаха отблясъци от Айфеловата кула. Изравнихме нашия ритъм с техния — бавен, неумолим. След това се обърнахме с гръб към прозореца и легнахме плътно един до друг, изтощени и задъхани, притиснати и смълчани, сякаш не разбирахме какво точно сме направили.
Спал съм около час и се събудих в същата поза. Имах силното усещане, че нещо съм изгубил и нещо съм спечелил, но и в двата случая не знаех какво. Съмър спеше, сгушена в извивката на тялото ми. Ухаеше на хубаво. Беше топла, едновременно крехка и силна, и безметежно спокойна. Дишаше бавно. Лявата ми ръка беше под раменете й, дясната я обгръщаше през кръста. Нейната лява ръка, полусвита в юмрук, си почиваше в дланта ми.
Извърнах глава и се загледах в играта на светлините по тавана. Далеч навън, може би на километър и нещо, се чу едва доловим шум от мотоциклет. Сигурно беше от другата страна на Триумфалната арка. После излая куче. Иначе градът беше съвсем тих. Два милиона души спяха едновременно. Джо беше във въздуха, някъде по северноатлантическия коридор, и вероятно наближаваше Исландия. Не можех да си представя какво прави майка ми. Затворих очи и отново се опитах да заспя.
Будилникът в главата ми се задейства точно в четири. Съмър още спеше. Измъкнах полека ръката си изпод нея, разтрих рамото си, за да раздвижа кръвта, тихо станах от леглото и тръгнах бос към банята. После нахлузих джинсите и суичъра и събудих Съмър с целувка.
— Ставай и действай, лейтенант — казах аз.
Тя протегна ръце високо над главата си и изви гръбнак като котка. Чаршафът се смъкна до кръста й.
— Добро утро — каза тя.
Отново я целунах.
— Париж ми харесва — заяви тя. — Поживях си.
— Аз също.
— И то добре си поживях.
— Чакам те след половин час във фоайето.
Върнах се в своята стая и позвъних на румсървиса за кафе. Докато пристигне, вече се бях избръснал и си бях взел душ. После облякох чиста камуфлажна униформа, налях си първата за деня чаша и погледнах часовника. Четири и двайсет сутринта в Париж, което означаваше десет и двайсет вечерта на Източното крайбрежие или доста след края на работното време. На Западното крайбрежие пък беше едва седем и двайсет — достатъчно рано, за да може някой усърден служител все още да седи на бюрото си. Пак прочетох указанията на табелката и натиснах девет за външна линия. Набрах единствения телефонен номер, който знаех наизуст — този на централата в Рок Крийк, Вирджиния. Операторът отговори на първото позвъняване.
— Тук Ричър — казах аз. — Трябва ми номерът на командира на военната полиция във Форт Ъруин.
— Сър — каза човекът, — има издадена заповед от полковник Уилард да се завърнете незабавно в базата.
— Ще се върна когато мога. А междувременно ми трябва този номер.
— Сър, къде сте сега?
— В един публичен дом в Сидни, Австралия — казах аз. — Дай ми номера.
И той ми го даде. Повторих го наум, натиснах отново девятка и го набрах. Сержантът на Калвин Франц отговори на второто позвъняване.
— Търся Франц — казах аз.
Линията припука и аз се приготвих за дълго чакане, когато Франц отговори.
— Искам да ми направиш една услуга — казах аз.
— Каква например?
— При теб в момента има един тип от Дванайсети корпус на име Маршъл. Познаваш ли го?
— Не.
— Искам да го задържиш, докато дойда. Много е важно.
— Не мога да спра някого да си тръгне от базата, освен ако не го арестувам.
— Кажи му само, че съм се обадил от Берлин. Това ще свърши работа. Докато си мисли, че съм в Германия, няма да мръдне оттам.
— Защо?
— Защото така му е наредено.
— Той познава ли те?
— Не лично.
— В такъв случай се получава малко неудобно. Не мога просто да ида при него и да му кажа: виж какво, не ме познаваш, но един друг човек, когото също не познаваш, ми каза да ти предам, че е в Берлин.
— Подходи по-деликатно — казах аз. — Кажи му, че съм те помолил да му зададеш един въпрос, понеже аз лично не мога да дойда.
— Какъв въпрос да му задам?
— Попитай го дали при погребението на Креймър е бил на „Арлингтън“. И какво е правил през останалата част от деня. Защо не е закарал Васел и Кумър в Северна Каролина. Каква причина са му изложили, за да шофират сами.
— Дотук са четири въпроса.
— Както и да е. Гледай само да остане с впечатление, че му ги задаваш от мое име, понеже не смятам да идвам до Калифорния.
— Къде бих могъл да се свържа с теб?
Погледнах телефона и му продиктувах номера.
— Но това е във Франция — каза той. — Не в Германия.
— Маршъл обаче не бива да го знае. Ще бъда на този номер по-късно.
— Кога идваш в Калифорния?
— До четирийсет и осем часа, надявам се.
— Добре — каза той. — Нещо друго?
— Да — казах аз. — Позвъни от мое име във Форт Бърд и кажи на сержантката ми да се поинтересува
