Врагът

— Все неща, които тя отказваше да държи вкъщи — отвърна старецът. — Но които според мен трябва да бъдат предадени на синовете й в този момент.

Той ми подаде кутията, сякаш беше някакъв свещен товар. Взех я и я сложих под мишница. Не беше нито тежка, нито лека. Казах си, че вътре сигурно има книга. Може би някой стар, подвързан с кожа дневник. И други неща.

— Джо — казах аз, — хайде да идем да закусим.

Закрачихме бързо по тротоара, без посока. Свихме по Рю Сен Доминик и подминахме двете кафенета в края на Рю дьо л’Експозисион. Пресякохме на червено Авеню Боске и свърнахме наслуки в Рю Жан Нико. Джо се спря пред една будка, на която пишеше Tabac, и си купи цигари. Ако можех, сигурно щях да се усмихна. Улицата носеше името на човека, открил никотина.

Двамата запалихме още на тротоара и с цигарите влязохме в първото кафене, което ни се изпречи. Бяхме вървели достатъчно. Време беше за разговор.

— Не трябваше да ме чакаш — каза Джо. — Трябваше да отидеш сам, да я видиш за последно.

— Усетих, че нещо става — казах аз. — Снощи около полунощ имах някакво предчувствие.

— Можеше да си с нея.

— Късно е вече.

— Аз нямаше да имам нищо против.

— Да, но тя щеше да има.

— Трябваше да останем повече миналата седмица.

— Тя не искаше да оставаме, Джо. Това не влизаше в плана й. Тя ни беше майка, но преди всичко беше човек и имаше право на усамотение.

Той се умълча. Келнерът ни донесе кафе и кроасани. Изглежда, усети настроението ни и побърза да се отдалечи.

— Ще се погрижиш ли за погребението? — запитах аз.

Джо кимна.

— Ще го направим след четири дни. Можеш ли да останеш?

— Не — казах аз. — Но ще се върна.

— Е, добре — рече той. — Аз ще остана около седмица. Ще трябва да намеря завещанието й. Вероятно ще се наложи да продадем апартамента. Освен ако ти не го искаш.

— Не, не го искам. А ти?

— Не виждам как бих могъл да го използвам.

— Нямаше да е редно, ако бях отишъл сам — казах аз.

Джо не отговори.

— Миналата седмица се видяхме — казах аз. — Бяхме заедно тримата. Беше чудесно.

— Мислиш ли?

— Забавлявахме се. Така, както тя пожела. Затова събра сили. Затова ни предложи да идем в „Полидор“. Не че беше гладна, не че хапна нещо.

В отговор той само сви рамене. Изпихме кафето в мълчание. Опитах един кроасан. Не беше лош, но нямах апетит. Върнах го в панерчето.

— Това е животът — каза Джо. — Толкова е объркан. Човек живее, да кажем, шейсет години, през които прави какво ли не, вижда какво ли не, чувства какво ли не и изведнъж всичко свършва. Сякаш не е било.

— Ние никога няма да я забравим.

— Да, но ние помним само части от нея. Онези части, които тя си бе избрала да сподели с нас. Върхът на айсберга. За останалото си е знаела само тя. Затова него го няма. От днес нататък то вече не съществува.

Изпушихме мълчаливо по още една цигара. После тръгнахме обратно, бавно и полека, с изранени, но странно успокоени души.

Когато се върнахме, ковчегът вече беше в катафалката пред входа. Сигурно в асансьора го бяха изправили. Портиерката беше излязла на тротоара и стоеше до стареца с трицветната лентичка. Болногледачката беше застанала малко по-встрани. Носачите стояха чинно, сплели пръсти пред коремите си, вперили поглед в земята.

— Ще я откарат в depot mortuaire — каза болногледачката.

В погребалното бюро.

— Добре — каза Джо.

Не останах повече. Сбогувах се с болногледачката и с портиерката, подадох ръка на стареца. Кимнах на Джо, обърнах се и тръгнах по авенюто. Нито веднъж не погледнах назад. Пресякох Сена при Пон дьо л’Алма и по Авеню Джордж V се върнах в хотела. Взех асансьора и се качих в стаята си. Под мишницата си още носех кутията на стареца. Пуснах я на леглото и известно време стоях неподвижно, докато реша какво да правя.

В тази поза ме завари звънът на телефона след двайсетина минути. Беше Франц от Форт Ъруин в Калифорния. Трябваше да си каже два пъти името, понеже отначало не се сетих кой е.

— Говорих с Маршъл — каза той.

— С кого?

— С твоя човек от Дванайсети корпус.

Не казах нищо.

— Добре ли си? — запита той.

— Извинявай. Нищо ми няма. Значи си говорил с Маршъл.

— Бил е на погребението на Креймър. Закарал е Васел и Кумър дотам и ги е върнал. Твърди, че после не ги е возил повече, защото следобед имал важни срещи в Пентагона.

— Но?

— Но аз не му вярвам. Той е техен слуга. Ако Васел и Кумър му наредят да ги вози, ще ги вози и никакви срещи няма да го отърват.

— Е, и?

— И като си представих какво щеше да ме правиш, ако не бях проверил, взех, че проверих.

— И какво?

— Въпросните срещи сигурно са били пред огледалото в банята, защото никой друг не го е виждал.

— Че какво е правил тогава?

— Не знам. Но няма съмнение, че е правил нещо. Отговорите му бяха прекалено гладки и безупречни. А това все пак е било преди шест дни. Кой, по дяволите, помни какво точно е правил преди шест дни? Но тоя тип твърдеше, че помни.

— Ти каза ли му, че съм в Германия?

— Той очевидно знаеше вече.

— Каза ли му, че ще остана там повече време?

— Той сякаш и не очаква да се появиш скоро в Калифорния.

— Тия са стари дружки с Уилард — казах аз. — Той им е обещал да не ме допуска близо до тях. За него Сто и десета специална е нещо като частна преторианска гвардия на бронетанковите войски.

— Между другото, лично проверих биографиите на Васел и Кумър, понеже ти ме заинтригува. Така и не открих да са имали нещо общо с град Сперивил, щата Вирджиния.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Васел е от Мисисипи, а Кумър от Илиной. Нито един от двамата не е живял или служил близо до Сперивил.

Няколко секунди не казах нищо.

— Женени ли са? — запитах накрая.

— Дали са женени? Да, и двамата имат жени и деца. Но и жените им нямат роднини в Сперивил.

— Хубаво — казах аз.