Врагът

— Тя дойде при нас като доброволка. Не ме остави на мира, докато не й разреших да помага.

— Колко души е спасила?

— Осемдесет — каза старецът. — Беше най-добрият парижки куриер, направо феноменална. Ако я бяха разкрили, дори не ми се мисли какво щеше да стане. В продължение на цяла година тя живя в непрекъснат страх, но нито веднъж не се огъна и не ме предаде.

В стаята настана тишина.

— А вие как започнахте? — запитах аз.

— Бях инвалид от войната — каза Ламоние. — Един от многото. Немците не ни искаха дори за заложници, защото трябваше да се грижат за нас. Не ставахме за трудов лагер. Затова ни оставиха в Париж. Но аз исках да върша нещо. Не можех да се бия. Но можех да организирам. За това не трябва физическа сила. Знаех, че един добре обучен екипаж на бомбардировач струва теглото си в злато. Затова реших да им помагам да избягат в родината си.

— Как е могла майка ми цял живот да не спомене това?

Старецът отново сви рамене. Този път някак уморено, неуверено, объркано, сякаш след толкова години самият той не знаеше отговора.

— По много причини, мисля — каза той. — През четирийсет и пета Франция беше страна, раздирана от конфликти. Мнозина бяха участвали в Съпротивата, други бяха станали колаборационисти, трети не бяха нито едното, нито другото. Повечето от французите предпочитаха да започнат на чисто. А и според мен тя се срамуваше, че е убила онова момче. То тежеше на съвестта й. Уверявах я, че не е имала избор. Че не е било доброволен акт. Казвах й, че е постъпила правилно. Но тя предпочиташе да забрави. Трябваше да й се моля, за да приеме медала.

И тримата — Джо, Съмър и аз — не казахме нищо. Мълчахме и слушахме.

— Исках поне синовете й да знаят — каза старецът.

Двамата със Съмър се върнахме в хотела, без да пророним дума. Чувствах се като човек, внезапно узнал, че е осиновено дете. Ти не си този, за когото те мислех. През целия си живот бях вярвал, че съм това, което съм, благодарение на баща си, професионалния морски пехотинец. Сега изведнъж почувствах у себе си и други гени. Баща ми не бе убил врага на тринайсетгодишна възраст. Но майка ми беше. Тя бе преживяла ужасни времена и бе направила необходимото. В този момент усетих, че ми липсва повече, отколкото ми се струваше възможно. И разбрах, че ще ми липсва вечно. И се почувствах празен отвътре. Бях загубил нещо, което не бях подозирал, че имам.

Свалихме чантите си във фоайето и отидохме на рецепцията да освободим стаите. Върнахме ключовете и многоезичната рецепционистка ни отпечата дълга и подробна сметка.

От мен се искаше да я подпиша. Още щом я видях, разбрах, че съм загазил. Хотелът беше безобразно скъп. Бях се надявал, че армията ще си затвори очите пред подправените ваучери, ако се върнех с резултат. Но вече не бях толкова сигурен. Цените в „Джордж V“ щяха да ги вбесят. На всичко отгоре ни принуждаваха да платим за две нощи, макар да бяхме преспали само една, понеже освобождавахме стаите със закъснение. Кафето, което си бях поръчал от румсървиса, струваше колкото основно ястие в някое бистро. Телефонният ми разговор с Рок Крийк — колкото богат обяд в скъп ресторант. Разговорът ми с Франц в Калифорния — колкото вечеря от пет блюда с бутилка вино. Позвъняването на Съмър до Джо в апартамента на майка ни, на по-малко от километър и половина от хотела, бе под две минути и струваше колкото сутрешното ми кафе. Освен това ни бяха таксували и за входящите разговори. Едното позвъняване беше от Франц за мен, а другото от Джо за Съмър, когато я бе попитал дали съм добре. Тази братска загриженост щеше да струва на американското правителство пет долара. Беше най-ужасната хотелска сметка, която някога бях виждал.

Многоезичната рецепционистка я разпечата в два екземпляра. Аз се подписах на единия, тя сгъна другия и го сложи в плик със златната емблема на „Джордж V“. За ваша информация, каза тя. За военния трибунал, добавих наум. Сложих сметката в джоба на куртката си. Извадих я оттам шест часа по-късно, когато най-после разбрах кой какво бе направил, кому, защо и как.

20

Минахме по познатия ни път до Плас дьо л’Опера и хванахме автобуса за летището. През последната седмица вече шести път се возех в този автобус. Шестият път с нищо не беше по-приятен от предишните пет. И тъкмо това чувство на телесен дискомфорт ме накара да се замисля.

Слязохме пред салона за заминаващи и намерихме гишето на „Ер Франс“. Разменихме два ваучера срещу две места до „Дълес“ с нощния полет в единайсет. Това означаваше дълго чакане. Стоварихме чантите си на пода в огромния салон и седнахме в едно барче. Съмър не беше особено разговорлива. Имах чувството, че не се сеща какво да каже. Истината беше, че аз се справях добре засега. Животът продължаваше. Рано или късно всеки остава сирак. От това не може да се избяга. Така е било от хиляди поколения. И няма никакъв смисъл да се разстройваме.

Изпихме по едва-две бири и се заоглеждахме за място, където да хапнем. Не бях закусвал и обядвал; сигурно и Съмър не беше особено сита. Минахме покрай безмитните бутици и влязохме в едно заведение, наподобяващо тротоарно бистро. Събрахме останалите по джобовете ни долари и като прегледахме менюто, заключихме, че можем да си позволим по едно ястие, сок за нея и кафе за мен, плюс бакшиш за келнера. Поръчахме си пържола с пържени картофи. Пържолата се оказа доста порядъчно парче месо, картофите бяха нарязани на дълги ивички, а отстрани имаше лъжица майонеза. Във Франция навсякъде може да се хапне прилично. Дори на летищата.

След час станахме и лениво тръгнахме към изхода. Бяхме подранили и наоколо нямаше почти никой. Само няколко транзитни пътници, изтощени от пазаруване или останали без пари като нас. Седнахме далеч от тях и забихме погледи в празното пространство.

— Не ми е приятно, че се прибираме — каза Съмър. — Докато е далеч от дома, човек забравя неприятностите, които го чакат.

— Трябва ни само резултат — казах аз.

— Резултат няма да има — отвърна Съмър. — Минаха вече десет дни, а доникъде не сме стигнали.

Кимнах. Десет от смъртта на Креймър, шест от убийството на Карбоун. И пет, откакто „Делта“ ми бяха дали една седмица, за да изчистя името си.

— Не открихме нищо — каза Съмър. — Дори най-лесното. Дори жената от мотела на Креймър. Това поне не трябваше да е трудно.

Кимнах отново. Съмър беше права. Това поне не трябваше да е трудно.

Чакалнята пред изхода се напълни и ни качиха на самолета четирийсет минути преди часа за излитане. Местата ни се падаха зад някакво възрастно семейство на редицата до изхода. И на двамата ни се искаше да се сменим с тях. Щяхме да можем поне да си протегнем краката. Излетяхме навреме и през първия час аз напразно се опитвах да се наместя удобно. Стюардесата ни сервира вечеря, която нямаше как да изям, дори да исках, по простата причина, че не можех да си помръдна лактите, за да ползвам ножа и вилицата.

Същевременно в главата ми се блъскаха разни мисли.

Сетих се за Джо, който бе пристигнал предишната вечер. Той положително бе летял в икономическа класа. Държавен служител, пътуващ по лична работа, а не в командировка, не може да си позволи повече. Така че Джо бе прекарал цяла нощ, сгънат на две, неподвижен и схванат, и то повече от мен сега, защото беше с два сантиметра по-висок. От това ми стана още по-съвестно, като си помислих как го бях качил на автобуса. Спомних си коравите пластмасови седалки, вдигнатите му колене, спомних си как при всяка неравност главата му се люлееше. Трябваше да поръчам такси още от града и да го накарам да ни чака на изхода. Трябваше да намеря начин да заделя малко пари.

После си представих Креймър, Васел и Кумър, които бяха летели от Франкфурт за „Дълес“ навръх Нова година. С „Америкън Еърлайнс“. С „Боинг“. Не по-широк и не по-комфортен от който и да било друг пътнически самолет. Тръгнали са рано от XII корпус. Полетът за „Дълес“ е изнурителен. Представих си как слизат по стълбицата — уморени, схванати, обезводнени, задъхани от липса на кислород.