— И какво ще правиш сега?
— Тръгвам за Калифорния.
Затворих телефона и отидох до стаята на Съмър. Почуках на вратата и зачаках. Тя отвори. Беше се върнала от разходката.
— Починала е тази нощ — казах аз.
— Знам — отвърна тя. — Преди малко ми се обади брат ти. Искаше да провери как си.
— Добре съм.
— Много съжалявам.
Вдигнах рамене.
— Уж тези неща не бива да ни изненадват.
— Кога е станало?
— В полунощ. Изведнъж е спряла да диша, сякаш просто се е отказала да живее.
— Много ми е съвестно. Може би вчера трябваше да отидеш да я видиш, вместо цял ден да си с мен. И за какво ни беше това идиотско пазаруване?
— Нали я видях преди седмица! Прекарахме си страхотно! По-добре да я запомня така.
— На нейно място щях да се радвам на всяка минута, прекарана със синовете ми.
— Човек никога не знае кога трябва да е последната среща — казах аз. — Можех да отида вчера следобед, да кажем. Сега щеше да ме е яд, че не е било вечерта. Ако бях отишъл вечерта, сега щях да се укорявам, че не съм останал до полунощ.
— Ти беше с мен в полунощ. Сега и за това ми е съвестно.
— А не бива — казах аз. — Майка ми не би ти се разсърдила. Все пак беше французойка. Ако знаеше, че съм имал избор, да бъда с теб или с нея, щеше да се радва, че съм останал с теб.
— Казваш го само за успокоение.
— Е, може би не беше с чак такива широки възгледи. Но за нея винаги е било най-важно ние да сме щастливи.
— Дали не се е отказала от живота, защото се е чувствала самотна?
Поклатих глава.
— Напротив. Тя искаше да остане сама, за да може да умре на спокойствие.
Съмър не каза нищо.
— Тръгваме — казах аз. — Чака ни нощен полет.
— До Калифорния ли?
— Първо до Източното крайбрежие. Искам да проверя някои неща.
— Какви неща?
Не отговорих. Щеше да ми се изсмее, а в момента не ми беше до смях.
Съмър си опакова багажа и дойде с мен в стаята ми. Седнах на леглото и взех в ръце кутията от мосю Ламоние.
— Какво е това? — попита тя.
— Един старец я донесе. Каза, че в нея има нещо, което трябвало да остане при синовете й.
— И какво е то?
— Не знам.
— Ами отвори я тогава.
Побутнах кутията към нея.
— Ти я отвори.
Гледах как тънките й изящни пръсти се суетят със стегнатия стар възел. Безцветният лак на ноктите й проблясваше на светлината от прозореца. Тя успя да развърже канапа и повдигна капака. Кутията беше плитка, от дебел картон, какъвто рядко се среща в наше време. Вътре имаше три неща. Едното беше по- малка кутийка, като от бижута. Също картонена, облепена с тъмносиня хартия с водни знаци. Освен това имаше някаква книга. И резачка за сирене. Най-обикновено парче стоманена тел с дръжки от тъмно дърво в двата края. Такива уреди могат да се видят във френските магазини за сирене. Само че в случая нещо не беше наред. Вместо тънка и остра тел между дръжките беше опъната струна от пиано. Цялата нагърчена и ръждясала, сякаш бе прекарала дълги години в кутията.
— Какво е това? — запита Съмър.
— Прилича ми на гарота — отвърнах аз.
— Книгата е на френски — каза тя. — Не разбирам какво пише.
Подаде ми я. Беше с тънка хартиена обложка. Не роман. По-скоро нещо като мемоари. Ъглите на страниците бяха оръфани от четене, хартията беше пожълтяла и миришеше на мухъл. Заглавието беше нещо за железници. След титулната страница беше отпечатана карта на френската железопътна мрежа от 30-те години. В първа глава се описваше как всички главни линии от Северна Франция се събирали в Париж и оттам отново се разклонявали в различни посоки южно от града. За да се стигне от която и да било точка на север до която и да било точка на юг, трябвало да се мине през столицата. В това имаше логика. Франция е сравнително малка държава с един огромен град по средата. Много други страни са постъпвали по същия начин. Столицата винаги е била в центъра на мрежата.
Прелистих книгата до края. На задната прегъвка на обложката имаше снимка на автора. От снимката ме гледаше един подмладен с четирийсет години мосю Ламоние. Едва го познах. Отдолу пишеше, че е изгубил и двата си крака в битките през май 1940-а. Спомних си как седеше сковано на канапето на майка ми. Спомних си и двете му патерици. Сигурно беше с протези. Това, което бях взел за костеливи колене, най-вероятно са били сложни механични стави. В текста под снимката се казваше, че е построил
— Какво има? — попита Съмър.
— Нашият нов познат май ще се окаже герой от Съпротивата — казах аз.
— И какво общо има това с майка ти?
— Изглежда, с Ламоние навремето са били влюбени един в друг.
— И сега той иска двамата с Джо да разберете това? Какъв велик човек е бил? Не ти ли се струва малко егоистично тъкмо в този момент?
Прочетох още малко. Като повечето книги на френски, и тази беше написана в минало историческо време — странна граматическа конструкция, използвана само в писмената реч и доста трудна за разбиране от чужденците. Пък и самата история не беше особено интригуваща, поне в началото. В нея с досадни подробности се описваше как влаковете, пристигащи от север, стоварвали пътниците си на Гар дю Нор и ако те искали да продължат на юг, трябвало да прекосят цял Париж пеша, с автобус, метро или такси до друга крайна гара, Гар д’Остерлиц или Гар дю Лион, за да хванат влака в съответната посока.
— В книгата се разправя за нещо, наречено човешки влак — казах аз. — Само дето засега става дума главно за влакове, а не за човеци.
Подадох книгата на Съмър и тя я разлисти.
— Надписана е — каза тя и ми показа първата страница. На нея имаше избледнял надпис със синьо мастило, с дребен, равен почерк:
— Не — отвърнах аз. — Казваше се Жозефин. Първо Жозефин Мутие, по-късно Жозефин Ричър.
Съмър ми подаде обратно книгата.
— Мисля, че съм чувала за човешката железница — каза тя. — Беше нещо, свързано с Втората световна война. Как били спасявани екипажите на бомбардировачи, свалени над Холандия и Белгия. Местни бойци от Съпротивата ги вземали под своя закрила и ги превеждали на юг до испанската граница. Оттам можели да се върнат в родината си и отново да се включат във войната. Това било важно, понеже имало недостиг на обучени летци и екипажи. А и спасявало свалените от години в лагери за военнопленници.
— Ето защо са медалите на Ламоние — казах аз. — По един от всяка съюзническа държава.
Оставих книгата на леглото и се замислих как да си опаковам багажа. Реших да изхвърля джинсите,
