черното яке и суичъра. Не ми трябваха. Не ги исках. После погледнах отново книгата и чак тогава забелязах, че ръбовете на някои страници са различни от останалите. Отворих я. Вътре имаше няколко гланцови листа с черно-бели снимки. Повечето бяха портретни фотографии, отпечатани по шест на страница. Останалите изобразяваха моменти от съпротивителното движение. На някои се виждаха съюзнически пилоти, скрити в осветени със свещи мазета; групички плахо оглеждащи се мъже с взети назаем селски дрехи, пристъпващи един по един по горски пътеки; планински водачи сред заснежените склонове на Пиренеите. На една от снимките имаше двама мъже, а между тях — младо момиче, почти дете. Момичето държеше двамата мъже за ръцете и усмихнато ги водеше по някаква градска улица. Градът почти сигурно беше Париж. Надписът под снимката гласеше:
Бях почти сигурен, че това е майка ми.
Върнах се назад до страниците с портретни фотографии и я открих на някаква училищна снимка. На нея изглеждаше около шестнайсетгодишна. Надписът този път гласеше:
Поне така било по план.
Първият тактически проблем била възможността за случайна проверка в самия влак, някъде през първата отсечка до Париж. Пилотите били главно руси младежи от селските щати на Америка или рижи, червендалести шотландци, които по нищо не приличали на мургавите, свити, гладуващи французи от годините на войната. Те се забелязвали отдалеч. Не говорели езика. Затова били измислени всевъзможни хитрости. Престрували се на заспали, на болни, на глухонеми. Куриерите говорели вместо тях.
Вторият тактически проблем било преминаването през Париж. Градът гъмжал от германци. Навсякъде имало пропускателни пунктове. Един объркан, несръчен рус чужденец се набивал в очи отдалеч. По улиците не се движели никакви частни коли. Дори такси било трудно да се намери. Нямало бензин. Групички само от мъже лесно ставали обект на проверки. Ето защо за куриери се използвали главно жени. После на Ламоние му хрумнала идеята да привлече за целта и едно съвсем младо момиче, негова позната. Тя посрещала пилотите на Гар дю Нор и ги превеждала по парижките улици до Гар дю Лион. По пътя подскачала и се смеела, държала ги за ръце и така изглеждало, че са нейни по-големи братя или вуйчовци, дошли на гости от провинцията. С детинското си държание тя обезоръжавала часовите и прекарвала съюзническите пилоти през пропускателните пунктове като призраци. Тогава била на тринайсет години.
Всеки по веригата си имал кодово име. Нейното било Беатрис. Ламоние бил известен като Пиер.
Извадих тъмносинята картонена кутийка за бижута. Отворих я. Вътре имаше медал.
— Тя не ти ли беше казала? — запита Съмър.
Поклатих глава.
— Никога. Нито дума.
Погледнах отново в кутията. Каква ли, по дяволите, беше тази гарота?
— Обади се на Джо — казах аз. — Кажи му, че идвам. Да повика Ламоние.
След петнайсет минути бяхме вече в апартамента. Ламоние беше там и ни чакаше. Може би изобщо не си бе тръгвал. Подадох кутията на Джо и му казах да види какво има вътре. Той се оказа по-съобразителен от мен, понеже започна направо с медала. Името на гърба му подсказа за какво става дума. После отвори книгата и разпозна Ламоние в портрета на автора. Прегледа набързо текста. Видя снимките. Погледна ме.
— Мама споменавала ли е това пред теб? — запита той.
— Никога. А пред теб?
— Никога.
Погледнах Ламоние.
— Каква е тази гарота?
Той не отговори.
— Кажете ни — настоях аз.
— Разкриха я — каза той. — Издал я беше неин съученик. Неприятен хлапак, син на колаборационисти. Започнал да я плаши и да се заканва какво ще направи.
— И какво направил?
— Отначало нищо. Това още повече я изплаши. После й направил неприлични предложения като цена за мълчанието си. Естествено, майка ви му отказала. Тогава той се заканил, че ще я издаде. Нямала избор, освен да се престори, че приема. Разбрали се да се срещнат късно една нощ под Пон дез Енвалид. Тя трябвало да избяга от къщи. Но първо взела резачката за сирене на майка си. Сменила тънката тел със струна от пианото на баща си. Мисля, че беше сол под до от средна октава. Години по-късно струната още липсваше. Срещнала се с момчето и го удушила.
— Какво?! — каза Джо.
— Удушила го.
— Та тя е била на тринайсет години!
Ламоние кимна.
— На тази възраст разликите във физическата сила между момчета и момичета не са големи.
— Майка ми е била на тринайсет години и е
— Бяха тежки времена.
— Как точно е станало?
— С гаротата. Както си била намислила. Това е лесно за ползване оръжие. Трябва само кураж и решителност. После с оригиналната тел за рязане на сирене прикачила тежести към колана му и го бутнала в Сена. Момчето вече го нямало и майка ти се спасила. Спасила и Човешкия влак.
Джо го гледаше невярващо.
— И вие допуснахте тя да направи това?
Ламоние сви рамене. Беше изразителен, галски жест, все едно го бе направила майка ми.
— Аз изобщо не знаех — каза той. — Каза ми едва после. Предполагам, че първият ми инстинкт щеше да бъде да й забраня. Но нямаше да се справя сам. Бях без крака. Нямаше да успея да сляза под моста, нямаше да мога да се бия. При нас членуваше един човек, когото изпращахме да извършва убийства, но тази нощ имаше задача. Доколкото си спомням, в Белгия. Не можехме да го чакаме да се върне. Така че, като си помисля, ако ни беше попитала, най-вероятно щяхме да й разрешим. Бяха тежки времена, а ние вършехме важна работа.
— Това наистина ли се е случило?
— Знам със сигурност, че е истина. Рибите прояли колана му и трупът изплува след няколко дни. Прекарахме една напрегната седмица, но накрая нищо не се случи.
— Колко време е работила за вас?
— През цялата четирийсет и трета — отвърна той. — Беше невероятно добра. Но в един момент лицето й стана прекалено известно. Отначало то беше нейната закрила, толкова младо и невинно. Кой би могъл да заподозре девойка с такова лице? Но постепенно то се превърна в недостатък. Кучетата го бяха запомнили. Все пак колко братя, братовчеди и вуйчовци може да има едно младо момиче? Така че се принудих да я отстраня.
— Вие ли я вербувахте?
