надясно и поехме по „Шан-з-Елизе“. Може би на света има и по-хубави места за разходка с хубава жена в някой мързелив ден под бледото зимно слънце, но на мен не ми бяха известни. На Рю Марбьоф свихме вляво и излязохме на Авеню Джордж У точно пред едноименния хотел.
— Това как ти се струва за нощувка? — подхвърлих аз.
— Дали ще ни пуснат да влезем? — запита Съмър.
— Има само един начин да разберем.
Пресякохме улицата и някакъв човек с цилиндър ни отвори вратата. Момичето на рецепцията носеше на ревера си няколко значки с малки знаменца, по едно за всеки език, който говореше. Заговорих я на френски, което я зарадва. Подадох й два ваучера и поисках две стаи. Тя не се поколеба и за миг. Пресегна се и ни подаде ключовете, сякаш й бях платил в злато или с кредитна карта. Такова заведение беше хотел „Джордж V“. Бяха виждали какво ли не.
Стаите, които ни даде многоезичната рецепционистка, гледаха на юг и от двете се виждаше отчасти Айфеловата кула. Едната беше обзаведена в бледосиньо и имаше дневна и баня с размерите на игрище за тенис. Другата, през три врати по същия коридор, беше в жълто и излизаше на балкон с парапет от ковано желязо.
— Ти избирай — казах на Съмър.
— Тази с балкона — отвърна тя.
Пуснахме чантите на пода, изкъпахме се и след петнайсет минути се срещнахме във фоайето. Бях гладен и готов да обядваме, но Съмър имаше други идеи.
— Искам да си купя дрехи — каза тя. — Туристите не обикалят града с камуфлажна униформа.
— Аз правя изключение — отвърнах.
— Веднъж направи изключение от изключението — каза тя. — Отпусни се, поживей малко. Къде да отидем най-напред?
Вдигнах рамене. Човек не може да извърви и двайсет крачки в Париж, без да мине поне покрай три магазина за дрехи. Но в повечето за една дреха ти искат месечната заплата.
— Можем да пробваме в „Бон Марше“ — казах аз.
— Какво е това?
— Универсален магазин — отвърнах. — Буквално означава „евтин пазар“.
— Универсален магазин, който се казва „Евтин пазар“?
— Само като за мен — казах аз.
— Някъде другаде?
— В „Самаритен“ — предложих аз. — Край реката, до Пон Ньоф. На покрива има тераса с прекрасна гледка.
— Да идем там.
Тръгнахме пеша покрай реката. Разстоянието не беше малко, чак до върха на острова Ла Сите. Извървяхме го за повече от час, понеже се спирахме да разглеждаме едно-друго по пътя. Минахме покрай Лувъра. Огледахме малките зелени сергии на художниците, подпрени на крайречната стена.
— Какво значи Пон Ньоф? — запита Съмър.
— Нов мост.
Тя огледа критично древната каменна зидария.
— Това е най-старият мост в Париж — казах аз.
— А защо тогава му викат нов?
— Защото някога е бил нов.
Влязохме на топло в огромния универсален магазин. Като във всички подобни заведения, най-отпред бяха щандовете с козметика, изпълващи въздуха с благоухания. Съмър ме отведе на горния етаж, където бяха дамските дрехи. Седнах на едно удобно кресло и я оставих да разглежда. Тя се забави около половин час. Когато се върна, беше неузнаваема. Черни обувки, черна прилепнала пола, мериносов пуловер в сиво и бяло, сиво вълнено сако. И баретка. Приличаше на кинозвезда. В ръката си стискаше фирмен плик на „Самаритен“ с униформените дрехи и ботуши.
— Твой ред е — каза тя и ме поведе към отдела за мъжка конфекция. Единствените им панталони с 95- сантиметра вътрешна дължина на крачола бяха произведена в Алжир имитация на американски джинси, така че това реши въпроса. Към тях си купих светлосин суичър и черно пухено яке, което на всичко отгоре беше в тон с военните ми ботуши.
— Купи си барета — посъветва ме Съмър и аз си купих барета. Беше черна с кожен хастар. За всичко платих в долари по много изгоден курс. Преоблякох се в пробната. Натъпках униформата в плика на магазина. Погледнах се в огледалото, нахлупих нахакано баретата на челото си и излязох навън.
Съмър не каза нищо.
— А сега на обяд — подканих я аз.
Качихме се в кафе-ресторанта на деветия етаж. Беше студено за терасата, но си намерихме място до прозореца, откъдето гледката беше горе-долу същата. На изток се виждаше „Нотр Дам“, а далеч на юг — кулата Монпарнас. Слънцето още проблясваше през облаците. Страхотен град.
— Как е успял Уилард да открие колата ни? — запита Съмър. — Как изобщо е знаел къде да я търси? Щатите са голяма държава.
— Не я е открил той — отвърнах аз. — Някой му е казал къде е.
— Кой?
— Васел — предположих аз. — Или Кумър. В базата на Дванайсети корпус сержантът на Суон е споменал името ми по телефона. Така че още преди да разкарат Маршъл оттам, са позвънили на Уилард в Рок Крийк и са му казали, че съм в Германия и им досаждам. Питали са го как така ме е пуснал да пътувам. И са му наредили да ме прибере моментално.
— Те не могат да нареждат на един следовател от специалните части къде да ходи!
— Вече могат, чрез Уилард. С него са стари приятели. Току-що се сетих как е станало. Всъщност Суон практически ни го каза, но аз отначало не включих. Уилард има връзки в бронетанковите войски от времето, когато е служил в разузнаването. За кого е работил през всичките тези години, когато е претакал горивото на Съветите и всички останали дивотии? За танкистите, естествено. Там има стари връзки. Затова се беше разпенил толкова, като научи за Креймър. Той пет пари не дава, че армията като цяло може да изпадне в трудно положение. Него го вълнува само какво ще стане с бронетанковите войски.
— Понеже са негови хора.
— Именно. Затова Васел и Кумър побегнаха снощи. За да дадат на Уилард възможност и време да се разправи с нас.
— Уилард знае, че не е подписвал ваучерите ни.
Кимнах.
— Това поне е сигурно.
— Здравата сме загазили. Хем самоотлъчка, хем крадени ваучери.
— Ще се оправим.
— Как точно?
— Като разкрием убиеца.
— А смяташ ли, че ще го разкрием?
Не отговорих.
След обяда минахме на другия бряг на реката и по заобиколен маршрут се върнахме в хотела. Със спортните си дрехи, понесли в ръце пликовете от „Самаритен“, приличахме на туристи. Липсваше ни само фотоапарат. Зяпахме по витрините на булевард „Сен Жермен“, разгледахме Люксембургската градина, Инвалидите и Екол Милитер. После тръгнахме по Авеню Боске, като минахме на петдесет метра зад жилищната сграда на майка ми. Не казах нищо на Съмър. Тя щеше да ме накара да се отбия, за да я видя. Пресякохме отново Сена по Пон д’Алма и пихме кафе в едно бистро на Авеню Ню Йорк. После полека се заизкачвахме по хълма към хотела.
— Време е за следобедна почивка — каза Съмър. — После ще вечеряме.
