— Какво нахалство, а? — подхвърлих аз. — Да наемеш такси, за да свършиш нещо такова.
— Трябват железни нерви — съгласи се тя.
— Ако нервите им са железни, защо се разбягаха снощи?
Известно време Съмър не отговори.
— Наистина няма логика — каза накрая тя. — Те не могат вечно да бягат и сигурно сами го разбират. Рано или късно ще им се наложи да се обърнат и да почнат да хапят.
— Така е. И трябваше да го направят тук и сега. На свой терен. Не разбирам защо се поколебаха.
— Когато започнат да хапят, ще хапят яко. Цялата им кариера е заложена на карта. Съветвам те да се пазиш.
— Ти също — казах аз.
— Нападението е най-добрата защита.
— Така е.
— Значи тръгваме да ги гоним?
— Иска ли питане?
— Кого пръв?
— Маршъл — казах аз. — Той ми трябва най-много.
— Защо?
— Има едно просто правило — казах аз. — Тръгваш да гониш тоя, който е избягал най-далеч. Освен това Маршъл ми се струва слабото им звено.
— Сега ли тръгваме? — запита тя.
Поклатих глава.
— Първо отиваме в Париж. Трябва да видя майка ми.
19
Опаковахме си багажа, освободихме стаите в общежитието и минахме да се сбогуваме със Суон. Той ни чакаше с новина.
— Трябва да ви арестувам и двамата — каза Суон.
— Защо?
— За самоотлъчка. Уилард е издал заповед да ви приберем още щом се появите.
— Какво, по целия свят ли?
Суон поклати глава.
— Не, само в тази база. Колата ви е била намерена в „Андрюс“ и Уилард е говорил с транспортните войски. Така че е разбрал накъде пътувате.
— Кога получи телекса?
— Преди час.
— А ние кога си тръгнахме оттук?
— Час преди това.
— И накъде заминахме?
— Нямам представа. Не ми казахте. Помислих си, че се връщате в базата.
— Благодаря ти — казах аз.
— Най-добре наистина не ми казвай накъде тръгвате.
— За Париж — казах аз. — По лична работа.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Ех, ако знаех…
— Да повикам ли такси?
— Би било много любезно от твоя страна.
Десет минути по-късно вече седяхме в друг мерцедес на път за там, откъдето бяхме дошли.
За полета от Франкфурт до Париж имахме избор между две авиокомпании: „Луфтханза“ и „Ер Франс“. Аз лично предпочитах „Ер Франс“. Първо, кафето им беше по-добро, и второ, ако Уилард се захванеше да ни търси по гражданските превозвачи, най-напред щеше да провери в „Луфтханза“. За толкова глупав го смятах.
Разменихме още два от ваучерите срещу две места в икономическа класа за полета в десет. Седнахме в салона до изхода и зачакахме. Бяхме в камуфлажни униформи, но не се набивахме на очи. Цялото летище беше пълно с американски военни. Видях и няколко полицаи от XII корпус, които патрулираха по двойки. Но не се уплаших особено. Предположих, че това е рутинно дежурство в помощ на гражданската полиция. Не бяха тръгнали да търсят нас. Имах чувството, че телексът на Уилард ще отлежава върху бюрото на Суон най-малко час-два.
Качихме се навреме и сложихме чантите си в багажника над седалката. Закопчахме коланите и се настанихме удобно. Освен нас в самолета имаше още поне десетина военни. Париж винаги е бил привлекателно място за американските войници в Германия. Времето си оставаше все така мъгливо. Но не толкова, че да ни забави. Излетяхме навреме, издигнахме се над сивия град и обърнахме нос на югозапад, над пастелни поля и огромни горски масиви. Скоро изпълзяхме над облаците, в обляното от слънце лазурно небе, и земята под нас се загуби.
Полетът беше кратък. Още не бях допил второто си кафе, когато започнахме да се снишаваме. Съмър пиеше сок. Изглеждаше нервна. Донякъде развълнувана, донякъде разтревожена. Помислих, че това сигурно е първото й пътуване до Париж. Както и първата й самоотлъчка. Усещах, че тя й тежи. Честно казано, и на мен ми тежеше. Самоотлъчката усложняваше нещата. Можеше да минем и без нея. Но не бях изненадан, че Уилард ни е подгонил като самоотлъчили се. Това беше следващият му логичен ход. Сега очаквах да изпрати циркулярно писмо по целия свят:
Кацнахме на „Роаси-Шарл дьо Гол“ и в единайсет и половина вече минавахме по ръкава към терминала. Летището беше претъпкано. На опашката за таксита беше истинска лудница, също като при предишното ми идване с Джо. Затова се отказахме и отидохме на спирката на летищните автобуси. Изчакахме си реда и се качихме. В Париж беше значително по-топло, отколкото във Франкфурт. Подаваше се бледо зимно слънце, а в такива дни градът изглеждаше фантастично.
— Била ли си тук преди? — запитах аз.
— Не, никога — каза Съмър.
— Първите двайсет минути не гледай през прозореца. Можеш да погледнеш, когато минем Периферик.
— Какво е това?
— Околовръстното шосе. Нещо като Белтуей във Вашингтон. Оттам навътре започват хубавите квартали.
— Майка ти там ли живее?
Кимнах.
— Да, на една от най-красивите улици в квартала с посолствата. Близо до Айфеловата кула.
— Направо при нея ли отиваме?
— Не. Чак утре. Днес ще се правим на туристи.
— Защо?
— Ще изчакаме да дойде и брат ми. Не мога да ида сам при нея. Трябва да сме заедно.
Съмър не отговори. Само ме погледна. Автобусът потегли. През цялото време тя гледаше през прозореца. По отражението й в стъклото видях, че е съгласна с мен. Отвъд Периферик наистина беше по- хубаво.
Слязохме на Плас дьо л’Опера, застанахме един до друг на тротоара и изчакахме останалите пътници да се разотидат. Мислех си, че преди да предприемем каквото и да било, трябва да намерим хотел да си оставим багажа.
Тръгнахме по Рю дьо ла Пе, минахме през площад „Вандом“ и стигнахме до Тюйлери. Оттам завихме
