стената. Ричър отвори капака. Под него имаше стандартна клавиатура с десет цифри.
— Пробвай с шест-шест-едно-три — каза той.
Вон го погледна неразбиращо, но пристъпи напред и натисна шест, шест, едно и три с показалеца си — бързо и чисто. За миг настъпи тишина, после се чу вой на двигатели и порталът започна да се затваря. С трийсет сантиметра в секунда, по металните релси.
— Откъде знаеш? — попита го Вон.
— Повечето кодове са с четири цифри — обясни Ричър. Такива са ПИН кодовете на банковите карти и други подобни. Хората са свикнали с четирицифрени кодове.
— Да, но защо точно тези четири цифри?
— Налучках — отвърна той. — Откровението на свети Йоан е шейсет и шестата книга в Библията. В глава първа, стих трети се казва, че времето е близо. А това, изглежда, е любимата част на Търман.
— Значи можеше да излезем, без да се катерим?
— Да, но и те можеха да го направят. А аз искам да са вътре. Така че трябваше да разбия ключалката.
— Къде отиваме сега?
— В хотела в Диспеър. Първото телефонно обаждане се пада на теб.
72
Двамата заобиколиха комбината и стигнаха до мястото, където бяха спрели стария шевролет на Вон. Там изоставиха джипа на Търман, преместиха се в нейния пикап, прекосиха пустия паркинг и излязоха на шосето. След пет километра вече бяха в центъра на Диспеър. Продължаваше да вали. Улиците и тротоарите бяха тъмни, мокри и абсолютно пусти. Беше полунощ. Те прекосиха лабиринта от пресечки и спряха пред хотела. Фасадата му беше също толкова празна и мрачна както преди. Входът към улицата беше затворен, но не и заключен. Отвътре хотелът изглеждаше по същия начин. Отляво беше празният ресторант, отдясно — празният бар, а пред тях беше рецепцията, на която нямаше никого. Там обаче беше голямата квадратна книга с кожена подвързия, в която се записваха гостите на хотела. Лесна за хващане, за обръщане, за отваряне и за четене. Ричър посочи към последните регистрирани гости — двойката от щата Калифорния, която беше идвала преди седем месеца. Обърна книгата към Вон, така че да вижда имената и адресите им.
— Обади се да ги провериш — каза той. — И ако наистина помагат да дезертьорите, направи каквото ти казва съвестта.
— Ако?
— Мисля си, че може да се занимават и с нещо друго.
Вон се обади от мобилния си телефон, после двамата седнаха на износените фотьойли, докато чакаха да им върнат обаждането с търсената информация.
— Помощите са съвсем разумно обяснение — каза Вон. — Църквите постоянно изпращат помощи в чужбина. Както и доброволци. Обикновено са добри хора.
— Няма да споря — отвърна Ричър. — Но през целия си живот съм се занимавал с хората, които не са обикновени. С изключенията от правилото.
— Защо си толкова убеден?
— Заради заварките.
— Катинарите могат да се счупят.
— Самият контейнер беше заварен за каросерията — каза Ричър. — Контейнерите не се превозват по този начин. Трябва да могат да се вдигнат от каросерията, за да ги преместят на кораба. С кранове. Точно това е смисълът на контейнерите. Щом е заварен за каросерията, значи изобщо, не смятат този контейнер да напуска страната.
Телефонът на Вон звънна. Бяха минали три минути.
От полицейска гледна точка това беше най-хубавата страна от новите закони за борба с тероризма. Агенциите по сигурността бяха започнали да общуват активно, компютрите им бяха свързани, използваха общи бази данни. Тя вдигна и в продължение на четири дълги минути слуша отсрещната страна. После благодари и затвори.
— Не може да се изключи вероятността да помагат на дезертьорите — каза тя.
— Защо? — попита Ричър.
— Защото имат досиета, като религиозни консерватори.
— Какви по-точно?
— В Лос Анджелис имат нещо, което се казва Църквата на Апокалипсиса.
— Апокалипсисът също е свързан с края на света — каза Ричър.
Вон не отговори.
— Може би са дошли, за да привлекат Търман към общата кауза — продължи Ричър. — Може би са забелязали, че има по-специални възможности.
— Нямаше да спят в хотела. Щяха да бъдат на гости у тях.
— Не и първия път. Той все още не ги е познавал. Може би втория път. И третия, и четвъртия, може би петия и шестия. Зависи колко усилия е трябвало да положат, за да го убедят. Между първото им посещение и поръчката на ТНТ от „Киърни Кемикъл“ са минали четири месеца.
— Той каза, че е било грешка в документацията.
— А ти вярваш ли му? — попита Ричър.
Вон не отговори.
— Четири телефонни обаждания — каза той. — След тях ще знаем със сигурност.
Двамата излязоха от хотела, върнаха се в шевролета и подкараха на запад, към края на града. На пет километра оттам виждаха светлините на комбината в дъждовната нощ — бледи, синкави и далечни, замъглени от водата, която се стичаше по предното стъкло. Наоколо тегнеше мрак. Те паркираха до бордюра пред последните къщи от града. Ричър се намести на седалката и извади от джоба си мобилния телефон, който беше взел назаем. След това извади и листа, който беше взел от финансовия отдел. Списъкът с номерата на новите мобилни телефони. Хартията беше подгизнала, така че трябваше да я разгъне много внимателно.
— Готова ли си? — попита Ричър.
— Не разбирам за какво — отвърна Вон.
Ричър набра третия номер в списъка. Чу сигнала в ухото си — два пъти, четири пъти, шест пъти, осем пъти. Едва тогава му отговориха. Един познат глас измърмори нещо. Мъжки глас, съвсем нормален като височина и тембър, но малко замаян и приглушен двойно — веднъж от грамадния гръден кош и втори път от мобилната връзка.
Великанът от комбината.
— Как си? — попита Ричър. — Кога се свести?
— Върви по дяволите — отвърна великанът.
— Може и да отида, а може и не. Не съм сигурен как точно стават тези неща. Все пак вие сте специалистите по религията.
Мъжът не отговори.
— Твоят приятел също ли се свести? — попита Ричър.
Мълчание.
— Ще взема да му се обадя, за да проверя — каза Ричър.
После затвори и набра втория номер от списъка. Телефонът звънна осем пъти, после едрият мъж вдигна.
— Извинете, грешка — каза Ричър и затвори.
— Какво точно правиш? — попита го Вон.
— Как се случи нещастието с Дейвид? — попита я Ричър.
— С бомба на шосето.
— Как са я детонирали?
