Вон отдръпна показалеца си и се загледа през предното стъкло. Двигателят на шевролета работеше и чистачките се мятаха наляво-надясно. Описваха идеални полукръгове. На стъклото все още беше останало малко от защитната смола, с която го покриваха във фабриката.
Минаха две секунди.
— Нищо — каза Вон.
— Почакай — успокои я Ричър.
Минаха четири секунди.
После пет.
Двамата гледаха в далечината. Сините светлини на комбината потрепваха в мрака, накъсвани от дъждовните капки, сякаш бяха далечни звезди.
Минаха шест секунди.
После седем.
След това хоризонтът изведнъж се обля в ослепителна бяла светлина, която изпълни цялото предно стъкло и продължи да се разширява. Дъждът около нея мигновено се изпари и във всички посоки полетяха струи бял дим, все едно бяха изстреляни стотици хиляди ракети едновременно. Последва ги черна вълна от сажди, която светкавично се превърна в облак с диаметър от два километра. Облакът се пръсна, пронизван от яростни бели стрели на местата, където през него преминаваше шрапнел, нажежен до бяло, със скорост двайсет и пет хиляди километра в час.
Все още не се чуваше нищо. Имаше само ослепителна светлина и абсолютна тишина.
Ако въздухът беше неподвижен, на звуковите вълни щяха да им трябват четиринайсет секунди, за да изминат петте километра, които ги деляха от Ричър и Вон. Но въздухът не беше неподвижен. Въздухът се движеше с огромна скорост, тласкан от ударната вълна. Затова закъсня само с три секунди след светлината. Пикапът се люшна назад и се разтърси от експлозията — първо от един чист и оглушителен трясък, а после от отвъдните писъци на шрапнела и демоничното кречетало на милиони твърди отломки, които разкъсваха всичко по пътя си. Въздухът се втурна да запълни вакуума, образуван от експлозията, пикапът се люшна в обратната посока и черният облак просто изчезна, отнесен от ураганния вятър, и вече нямаше какво да се види, освен отраженията на отделни пламъци и облаците от изпаренията; и нямаше какво да се чуе, освен равномерното трополене на шрапнела, който се сипеше по земята от пет километра височина. След десет дълги секунди вече не се чуваше и това, а само търпеливото барабанене на дъжда по покрива на колата.
73
Вон повика за подкрепление целия състав на полицейското управление в Хоуп. След трийсет минути и четиримата помощници на полицията, нейният партньор от управлението, полицаят от регистрацията и дори началникът на управлението бяха строени от западната страна на последната застроена пресечка на Диспеър. Не пропуснаха никого. Появи се и щатската полиция. След един час бяха пристигнали три коли. В рамките на следващите четири часа пристигнаха още пет. Бяха минали по дългия път. Всички знаеха, че в комбината е имало уран. От щатската полиция потвърдиха, че военната полиция е блокирала шосето на запад, в периметър от осем километра. Зората наближаваше и военните полицаи вече бяха започнали да спират първите пристигащи камиони.
Дъждът най-сетне спря и небето стана ярко синьо, а въздухът беше прозрачен като кристал. Ричър веднъж беше прочел едно стихотворение, в което зората след дъждовна нощ се сравняваше с внезапното спокойствие след дълга болка. Беше прекалено студено, така че от мократа земя не се издигаше пара. Планините изглеждаха на хиляди километри разстояние, но се виждаха и най-малките подробности. Скалистите върхове, боровите гори, границата на гората и на заснежените райони. Ричър взе назаем един бинокъл от началника на полицейското управление на Хоуп и се изкачи на третия етаж на последната сграда в западния край на града. Пребори се с един заял прозорец, приклекна, подпря лакти на перваза и фокусира бинокъла в далечината.
Нямаше много за гледане.
Бялата метална стена беше изчезнала. От нея бяха останали само няколко парчета разкъсан метал, разпръснат на стотици метри наоколо. Самият комбинат се беше превърнал в черна димяща яма, а крановете бяха преобърнати, смачкани и разкривени. Пресите бяха съборени от бетонните си основи. Всичко по-малко от тях беше пръснато на парчета, които бяха твърде миниатюрни, за да се идентифицират. От фургоните нямаше и следа. Къщата на Търман беше заличена от лицето на земята. Стените й бяха натрошени на трески. Каменната стена беше превърната в хоризонтално скално поле, което приличаше на разсипана сол. Растителността беше унищожена. От дърветата бяха останали само обгорени чуканчета. Хангарът беше унищожен, а от самолета не беше останало нищо.
Щетите бяха опустошителни.
По-добре тук, отколкото някъде другаде, помисли си Ричър.
Когато се върна на улицата, ситуацията се беше променила. Бяха пристигнали представителите на федералните агенции. Носеха се слухове. Радарът на ВВС в Колорадо Спрингс беше засякъл метални осколки на височина пет километра, които бяха останали там цяла секунда, преди да започнат да валят по земята. Безпилотните самолети, с които проверяваха радиационните нива, вече бяха във въздуха и се приближаваха към епицентъра на експлозията в стесняващи се кръгове. Дъждът беше истинска благословия. Смяташе се, че прахът от обеднения уран е силно хигроскопичен. Така че нямаше да се разпространи. Агенциите се бяха свързали с всички производители в щатите Колорадо, Небраска и Канзас. Трябваше им ограда от телена мрежа с дължина почти трийсет километра. Мястото на експлозията трябваше да бъде оградено завинаги — в радиус от пет километра. На всеки два метра от оградата щяха да поставят табели с предупреждение за радиоактивна опасност. Агенциите вече разполагаха с табелите на склад, но трябваше да си поръчат самата ограда.
Гражданите на Диспеър не казваха нищо съществено. Представителите на агенциите не задаваха трудни въпроси. Повечето хора използваха думата „инцидент“. „Инцидент в комбината“. Идваше им отвътре, защото беше неизменна част от трудния живот, с който бяха свикнали. Преди също бе имало инциденти в мелницата или в мината. Нищо ново под слънцето. Дори представителите на агенциите да имаха някакви съмнения, засега не ги изказваха на глас. От Пентагона бяха започнали да укриват информация още преди да изстинат първите отломки от експлозията.
Пристигнаха представители на щатската администрация с планове за действие при бедствия и аварии. Трябваше да се докара храна и вода. Трябваше да се разпределят автобуси, с които жителите на Диспеър да си търсят работа в съседните градове. През първите шест месеца трябваше да се отпуснат специални социални помощи. Щяха да осигурят всякакво съдействие на жителите на Диспеър, за да си стъпят на краката. След това щяха да ги оставят да се оправят сами.
Цялата тази правителствена активност избута първо Ричър, а после и Вон на изток. В късния следобед вече седяха заедно в нейния пикап, паркиран пред магазина със стоки за дома, и нямаше какво повече да правят. Хвърлиха един последен поглед на запад, после потеглиха към Хоуп.
Отидоха в къщата на Вон, взеха си душ и отново се облякоха.
— Болницата на Дейвид ще остане без финансиране каза Вон.
— Някой ще се намеси, за да помогне — отвърна Ричър. — Някой по-добър.
— Няма да го изоставя.
— И аз смятам, че не бива.
— Въпреки че той няма да разбере.
— Той го е знаел отпреди. И то е било важно за него.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм. Знам как мислят войниците.
Ричър извади от джоба си мобилния телефон, който беше взел назаем, и го остави на леглото. Сложи до него и регистрацията от жабката на стария събърбън. Помоли Вон да ги пусне по пощата, без обратен адрес.
— Прозвуча като началото на реч за сбогом — отбеляза тя.
