фолио. А това е добро японско острие. Удари я силно. Кого мразиш най-много?
— Човекът, който е взривил бомбата срещу Дейвид.
— Представи си, че той е вътре в стената. Сърцето му е точно от другата страна на метала.
Ричър чу как се отвори вторият нож. За момент настъпи тишина. После той усети конвулсивното свиване на краката й и още едно метално бумтене.
Но този път прозвуча различно.
— Влезе — каза тя. — Цялото.
— Отпусни се на него — подвикна той.
Ричър усети как Вон се отпуска на дървената дръжка на ножа. Долови как тя се усуква, за да се хване с двете си ръце за нея. Краката й се измъкнаха от ръцете му. После отново се отпуснаха върху тях.
— Острието реже метала — подвикна тя. — Минава през него.
— Нормално — подвикна Ричър в отговор. — Ще спре, когато стигне до първата заварка.
Секунда по-късно движението спря.
— Къде е? — подвикна Ричър.
— Точно на върха.
— Готова ли си?
— На три — отвърна тя. — Едно, две, три!
Тя се изтегли нагоре, а Ричър й помогна, доколкото можа, като изпъна ръце и се изправи на пръсти. После усещането за тежест изведнъж изчезна. Ричър се свлече на земята и за всеки случай се претърколи встрани, ако Вон падне обратно. Но тя не падна. Той се изправи и се отдалечи от стената, за да вижда по- добре. Откри, че Вон лежи хоризонтално на металния цилиндър с разтворени крака, стиснала дръжката на ножа с две ръце. Тя остана така за една секунда, после премести теглото си и се свлече от външната страна на цилиндъра — отначало бавно, а после по-бързо, като продължаваше да се държи за ножа. Ричър видя вкопчените й ръце на върха на цилиндъра, после тежестта й започна да изтегля острието през метала — отначало бързо, после по-бавно, когато стигна до здрав метал. Така отново щеше да спре в следващата заварка, която според Ричър беше на около метър и половина от външната страна — изчисленията му се базираха на големината на един нормален покрив на кола, минус сгъвката за заварката от двете страни. Значи следващата заварка трябваше да се пада на около една четвърт навън по обиколката на цилиндъра, а Вон щеше да увисне от стената на такава височина, че под краката й да остават около сто и двайсет сантиметра до земята.
Лесен скок.
Поне така си мислеше Ричър.
Стори му се, че чака прекалено дълго, но после от другата страна на стената се разнесоха два силни удара. И двата се чуха по два пъти — веднъж веднага и втори път след известно време, докато звуковата вълна обиколи кухината и се върне. Ричър затвори очи и се усмихна. Това беше сигналът, за който се бяха уговорили. Означаваше, че Вон е навън и стои на краката си, без нищо счупено.
— Впечатляващо — отбеляза Търман, застанал на десет метра от него.
Ричър се обърна. Старецът все още беше без шапка. Старателно поддържаната му прическа беше съсипана. На деветдесет метра зад него се виждаха хората му, които продължаваха да лежат неподвижно.
Четири минути, помисли си Ричър.
— И аз можех да го направя — каза Търман.
— Мечтай си — отвърна Ричър. — Тя е подвижна и в отлична форма. Ти си дебел стар човек. Пък и кой ще те повдигне? В истинския живот не става като във филмите. Твоите хора няма да се свестят, да тръснат глава и да започнат да действат. Ще продължат да повръщат и да падат наляво-надясно поне една седмица.
— Гордееш ли се с това?
— Дадох им право на избор.
— Нали разбираш, че твоята приятелка не може да отвори портала? Защото не знае кода.
— Имай малко вяра, Търман. След няколко минути ще видиш как ще се възнеса.
Ричър се напрегна да чуе нещо, но дъждът валеше прекалено силно. Водните струи съскаха в локвите, трополяха в калта и дрънчаха по металната стена. Така че Ричър просто зачака. Застана на два метра от стената и на един метър от мястото, където беше прескочила Вон. Търман отстъпи и го загледа.
Минаха три минути. После четири. След това, без никакво предупреждение, над стената се стрелна една брезентова лента и свободният й край падна на метър и половина вдясно от Ричър. Беше от ония, които се използват за закрепване на разбити коли върху каросерията на камионите. Вон беше отишла с шевролета на Търман до кабината на охраната, беше намерила брезентова лента с нужната дължина в купчината до вратата и беше завързала парче тръба в единия й край, за по-голяма тежест. Ричър си представи как се беше върнала и беше завъртяла лентата като каубойско ласо, за да набере скорост, преди да прелети над стената.
Ричър махна парчето тръба и завърза края на лентата на широка примка. Уви я около дясната си ръка и се върна. Ритна стената два пъти, после отстъпи, пъхна крака си в примката и зачака. Представи си как Вон връзва другия край на лентата за теглича на колата, после сяда зад волана, включва на задвижване 4?4, за да има по-добро сцепление в калта, и превключва на по-ниска предавка, за да има по-добър контрол върху скоростта.
Ричър много настояваше на последното. Не искаше Вон да му откъсне ръцете от раменете, когато натисне газта.
Почака още малко. После лентата изведнъж се изпъна и започна да се тресе. Брезентът около китката му се стегна. Той натисна с крак в примката. Видя как лентата потегли по обиколката на металния цилиндър. Нямаше никакво триене. Мокър брезент се плъзгаше по боядисан метал, по който се стичаше дъжд. Брезентът се изпъна малко. После Ричър усети сериозно налягане под крака си и леко се издигна във въздуха. Бавно, някъде с трийсет сантиметра в секунда. По-малко от два километра в час. За мощния осемцилиндров двигател на шевролета на Търман това беше пренебрежима скорост. Ричър си представи Вон зад волана, съсредоточена максимално, натискаща педала на газта по-леко от перце.
— Довиждане, Търман — каза той. — Май този път ти ще останеш на земята.
После Ричър погледна нагоре, подпря се на издутината на цилиндъра с лявата си ръка и се издърпа с дясната, така че кокалчетата му да не се смачкат в метала. Хълбоците му се удариха в най-широкото място на цилиндъра, той освободи дясната си ръка и продължи да се държи за лентата с две ръце, докато Вон не го издърпа на върха. Когато стигна там, Ричър пусна лентата и остави примката на крака му да го завърти, после се освободи от нея и остана неподвижен върху цилиндъра — легнал по корем, с разперени ръце и крака. Раздвижи се, краката му се свлякоха от външната страна на стената, дланите му се плъзнаха по цилиндъра, той се отблъсна и почна да се спуска — в продължение на два дълги мига. Удари се в земята и падна по гръб. Претърколи се, пое си с мъка дъх и се изправи на колене.
Вон беше спряла шевролета на Търман на шест метра от стената. Ричър стана, отиде до него и освободи брезентовата лента от теглича. После се качи отпред и затръшна вратата.
— Благодаря — каза той.
— Добре ли си? — попита тя.
— Нищо ми няма. Ти как си?
— Все едно пак съм малко момиче и съм паднала от ябълката. Стреснах се, но не беше неприятно.
Тя потегли бързо. Две минути по-късно стигнаха до големия портал за камиони. Той си стоеше широко отворен.
— Трябва да затворим портала — каза Ричър.
— Защо?
— За да ограничим щетите. Ако не греша.
— Ами ако грешиш?
— Най-много пет телефонни разговора ще решат въпроса.
Как да затворим портала? Изглежда, че не може да се направи ръчно.
Те спряха от външната страна на портала, слязоха от колата и отидоха до сивата метална кутия на
