— Дрехи, одеяла, медицински материали, очила, протези, храни на прах, преварена вода, антибиотици, витамини, листове строителен шперплат. Такива неща.
— Откъде са?
— Купени са с парите, събрани от църквата от гражданите на Диспеър.
— Защо?
— Защото Исус е казал, че е по-благословено да дадеш, отколкото да вземеш.
— За кого са помощите?
— За Афганистан. За бежанци, жертви на войната и хора, които живеят в мизерия.
— Защо е заварен контейнерът?
— Защото му предстои дълго и трудно пътуване, през много държави и опасни райони, където племенните вождове имат навика да крадат. А катинарите на товарните контейнери могат да се счупят. Както много добре знаеш.
— Защо сте ги събрали тук? На тайно място?
— Защото Исус е казал, че когато даваш милостиня, лявата ръка не бива да знае какво прави дясната, така че милостинята да остане тайна. В този град следваме Светото писание, мистър Ричър. Ти също би трябвало да го правиш.
— Защо целият град се вдигна да защитава един камион с помощи?
— Защото ние вярваме, че благотворителността не бива да различава хората по раса или вяра. Ние даваме помощи на мюсюлманите. А не всички в Америка са съгласни с тази политика. Някои хора смятат, че трябва да помагаме само на братя християни. Този спор се ожесточи. Всъщност пророкът Мохамед е казал, че човек първо трябва да помага на собственото си семейство. А не Исус. Исус е казал, че трябва да правиш за хората това, което искаш да правят за теб. Казал е да обичаш враговете си и да се молиш за онези, които те преследват, така че да бъдеш истински син на баща си, който е на небето.
— Къде са колите от Иран? — попита Ричър.
— Кое?
— Колите от Иран.
— Разтопени и транспортирани по канален ред — отвърна Търман.
— Къде е тринитротолуолът?
— Кое? — повтори Търман.
— Купил си двайсет тона ТНТ от „Киърни Кемикъл“. Преди три месеца.
Търман се усмихна.
— А, това ли — каза той. — Беше грешка. Печатна грешка. Неправилно въведен код. Имахме ново момиче в офиса, което беше объркало номера на ордера от „Киърни“. Доставиха ни ТНТ вместо ТХЕ. В списъка на „Киърни“ са едно под друго. Ако разбираше нещо от химия, можеше да си обясниш защо. Естествено, веднага ги върнахме, със същия камион. Дори не го разтоварихме. Ако си беше направил труда да разбиеш вратата на счетоводния отдел, а не само на финансовия, щеше да видиш документацията.
— Къде е уранът? — попита Ричър.
— Кое? — попита Търман.
— От тези танкове си изтеглил двайсет тона обеднен уран. Аз току-що пресякох цялата тайна зона, но не го видях никъде.
— Стоите на него — каза Търман.
Вон погледна в краката си. Ричър също.
— Уранът е заровен в земята — обясни Търман. — Аз се отнасям много сериозно към въпроса за сигурността. Уранът може да се открадне и да се използва за производство на мръсна бомба. А щатските власти не разрешават на военните да го изнесат. Така че го съхранявам под земята.
— Не виждам следи от изкопни работи — отбеляза Ричър.
— Заради дъжда — обясни Търман. — Всичко е в кал.
Ричър не отговори.
— Задоволих ли любопитството ти? — попита Търман.
Ричър мълчеше. Хвърли поглед надясно, към товарния камион. После наляво, към паркирания багер. И надолу, към земята. Дъждът се плискаше в локвите наоколо и барабанеше по дъждобраните на четири метра от него.
— Задоволих ли любопитството ти? — повтори Търман.
— Може би — отвърна Ричър. — Остава само да се обадя по телефона.
— На кого?
— Мисля, че знаеш.
— Всъщност не знам — каза Търман.
Ричър не каза нищо.
— Така или иначе, моментът не е подходящ да се обаждаш по телефона — каза Търман.
— Мястото също не е подходящо — каза Ричър. — Ще почакам, докато се върна в града. Или в Хоуп. Или в Канзас.
Търман се обърна и погледна към портала. После отново се обърна към Ричър.
Ричър кимна и каза:
— Изведнъж ти се прииска да разбереш с какви телефонни номера разполагам, нали?
— Не знам за какво говориш.
— Мисля, че знаеш.
— Кажи ми.
— Не — отвърна Ричър.
— Искам да се отнасят с мен с уважение.
— Аз пък искам да ударя голям шлем на стадиона на „Янките“. Но си мисля, че и двамата ще останем разочаровани.
— Обърни си джобовете — каза Търман.
— За номерата ли се притесняваш? — попита Ричър. Може да съм ги запомнил.
— Обърни си джобовете — повтори Търман.
— Накарай ме.
Търман застина, очите му се присвиха и по лицето му се прочете същото съмнение, което Ричър вече беше виждал пред хангара за самолета — същото дългосрочно изчисление на осем хода напред в играта. Отне му една или две секунди, после Търман рязко отстъпи и вдигна дясната си ръка. Дъждът изтрополи по ръкава му. Той махна на двамата си служители да минат напред. Те направиха по две големи крачки и спряха отново. Едрият беше отпуснал ръце покрай тялото си, а великанът удряше гаечния ключ в дланта си — мокър метал в мокра кожа.
— Не е честно да се бием — каза Ричър.
— Да беше помислил по-рано — каза Търман.
— Не е честно за тях — поясни Ричър. — Те са рязали обеднен уран. Болни са.
— Ще поемат този риск.
— Като Ъндъруд?
— Ъндъруд беше глупак. Аз им дадох респиратори. Ъндъруд не си носеше респиратора. Мързеше го.
— А тези двамата носеха ли си техните?
— Те не работят тук. И двамата са съвсем здрави.
Ричър погледна първо едрия мъж, а после великана.
— Вярно ли е? — попита той. — Наистина ли не работите тук?
И двамата кимнаха.
— И сте съвсем здрави? — попита Ричър.
Те отново кимнаха.
— А искате ли това положение да продължи повече от следващите две минути? — попита Ричър.
Двамата се усмихнаха и пристъпиха по-близо.
— Направи го, Ричър — обади се Вон. — Обърни си джобовете.
— Още ли се грижиш за мен?
— Двама срещу един. Единият е колкото теб, а другият е по-голям.
