— Двама срещу двама — поправи я Ричър. — Нали и ти си тук.
— От мен няма полза. Дай да го преглътнем и да си ходим.
Ричър поклати глава.
— Не. Какво нося в джобовете си е моя работа.
Двамата мъже направиха още една крачка. Едрият беше отдясно на Ричър, а великанът — отляво. И двамата бяха близо, но не толкова, че да се докоснат. Дъждът шумно барабанеше по дъждобраните им. От косата на Ричър в очите му се стичаше вода.
— Нали знаете, че няма нужда да го правим? — попита той. — Все още можем да си тръгнем оттук като приятели.
— Не мисля така — отвърна началникът на обекта.
— Значи вие двамата изобщо няма да си тръгнете оттук.
— Голяма уста имаш — каза едрият мъж.
Ричър не отговори.
Едрият мъж хвърли поглед към великана и нареди:
— Хайде.
„Изпреварваща контраатака.“
Ричър финтира наляво, към великана. Великанът се отдръпна от изненада, а другият тръгна напред, за да участва в екшъна. Общата инерция ги понесе на запад. Като в някакъв съвършен малък балет. Ричър много внимателно заби петата си в калта, стрелна се в противоположната посока, на изток, и блъсна с лакът едрия в стомаха. Общата сила на удара беше двеста и петдесет килограма. Единият се движеше наляво, другият надясно, а лакътят на Ричър, с размерите на ананас, се движеше най-бързо от всички. Стомахът се намира малко над средата на тялото. Зад него е слънчевият сплит, най-големият автономен център на нервната система в коремната кухина. Един силен удар може да го парализира. Резултатът е силна болка и спазъм на диафрагмата. На свой ред последствието е падане на земята и борба за въздух.
Началникът на обекта рухна.
Падна по лице в една канавка, пълна с вода. Ричър го ритна в ребрата, за да го обърне. Не искаше да се удави. После пристъпи над тялото му и се огледа в ярката синя светлина. Търман беше отстъпил на пет-шест метра. Вон не беше помръднала. Великанът беше приклекнал на три метра от него и държеше гаечния ключ като бейзболен играч, който чака висока топка.
Без да откъсва очи от великана, Ричър каза:
— Дръпни се, Вон. Той ще започне да размахва ключа. Може да те удари, без да иска.
Ричър обаче усети, че Вон не помръдва. Затова отстъпи на изток, за да повлече противниците си след себе си. Великанът го последва, а големите му крака в гумени ботуши тромаво газеха през калта и водата. Ричър се отклони на север, към Търман. Търман отстъпи, за да запази дистанция. Ричър спря. Великанът набра скорост и замахна. Огромният гаечен ключ профуча по хоризонтална дъга, на нивото на раменете. Ричър отстъпи една крачка, гаечният ключ го пропусна и инерцията накара великана да се завърти на пета, така че описа пълен кръг.
Ричър отстъпи още една крачка.
Великанът го последва.
Ричър спря.
Великанът замахна.
Ричър отстъпи една крачка.
Разполагаше със сто и двайсет декара свободно пространство. Ричър не беше нито бърз, нито пъргав, но все пак беше много по-подвижен от всеки човек, който беше с петдесет килограма по-тежък от него. Разполагаше и с естествената издръжливост, която произтичаше от факта, че е точно в такава форма, в каквато трябва да бъде. Не беше пострадал от двайсет години вдигане на тежести и стероиди, както своя противник. Великанът дишаше тежко и всеки пропуснат удар засилваше яростта и адреналина му, така че ставаше все по-безразсъден. Ричър не спираше да се движи, да спира, да отбягва ударите и да спира отново. В крайна сметка великанът разбра какво трябва да направи. Петото замахване не беше насочено към Ричър, а към въображаема точка, която се намираше на метър и половина зад гърба му. Ричър видя какво ще стане в побеснелите очи на противника си и се стрелна в противоположната посока. Към него. Гаечният ключ изсвистя в празното пространство, а Ричър се озова зад гърба на великана, приклекна и заби лакът в бъбрека му. После отстъпи назад, две крачки, три крачки, спря и разтърси ръце покрай тялото си, за да ги отпусне. Великанът се обърна към него. Гърбът му изглеждаше скован, а коленете му бяха отслабнали. Той се хвърли напред, замахна, пропусна и Ричър се отдръпна.
Беше като корида. С тази разлика, че коефициентът на интелигентност на великана все пак беше малко по-висок от коефициента на интелигентност на някой бик. След десетина безплодни замахвания той най- сетне осъзна, че тактиката му не върши работа. Захвърли гаечния ключ в калта и се приготви да атакува с голи ръце. А Ричър се усмихна. Защото вредата вече беше сторена. Мъжът се беше задъхал и леко се олюляваше. Усилието да размахва гаечния ключ и притокът на адреналин го бяха изтощили. Щеше да загуби боя. Той все още не го знаеше. Но Ричър вече го знаеше.
Търман също го разбра. И забърза към портала. Забърза, доколкото можеше. Беше стар човек с тежък дъждобран и големи гумени ботуши, а земята беше потънала в кал.
— Вон, не го пускай — подвикна Ричър. — Трябва да остане тук.
Ричър видя с периферното си зрение как Вон се раздвижи. Малка прогизнала фигурка, която се стрелна на север. Видя и великана, който също се хвърли в атака. Яростна и безумна, от пет метра разстояние. Сто и шейсет килограма, които се приближаваха като товарен влак. В сравнение с него Ричър се чувстваше дребен и неподвижен. Противникът му сигурно някога е бил бърз на футболното игрище, но сега беше бавен. Ботушите му поднасяха по калта. Нямаше никакво сцепление. Когато го достигна, вече се олюляваше и Ричър финтира наляво, отстъпи надясно и го препъна. Великанът се стовари във водата и продължи да се плъзга по инерция. Ричър се обърна и в този момент в гърба го блъсна нещо. Ричър падна тежко на земята, устата му се напълни с кал, той инстинктивно се претърколи, изправи се отново на крака, приклекна и с мъка успя да избегне удара на едрия мъж.
Двама срещу един.
Не действаше достатъчно ефикасно.
Едрият пак замахна с широко, неточно кроше. Ричър го отблъсна и видя, че великанът се опитва да се изправи. Ръцете и коленете му се хлъзгаха в калта. На петдесет метра северно от тях Вон беше хванала Търман за яката. Той се бореше да се освободи. И може би щеше да успее. Тогава началникът на обекта отново замахна, Ричър се раздвижи и юмрукът на противника му отскочи от рамото на Ричър. Все пак го заболя, защото беше поел удар на същото място по-рано, в бара.
Наистина го заболя.
Добре, стига толкова глезотии.
Ричър заби петата си в калта, приведе се към новия си противник и се впусна в серия от тежки удари — бърз, смъртоносен ритъм от четири последователни удара — десен, ляв, десен, ляв — едно, в стомаха — две, в челюстта три, в главата — и четири, ъперкът в брадата — все едно отново се беше превърнал в онова побъркано петгодишно момче. Но вече беше пет пъти по-тежък и осем пъти по-опитен оттогава. Едрият мъж бе започнал да се свлича, когато го настигна последното кроше. Ударът го върна обратно, после той се стовари с такава сила, все едно земята се беше отворила да го посрещне. Ричър се завъртя, засили се и изрита великана в главата, сякаш биеше дузпа, с вътрешната страна на стъпалото в ухото. Силата на удара го изхвърли на половин метър във въздуха, после великанът отново се стовари в калта.
Двамата останаха неподвижни.
Играта свърши.
Ричър провери ръцете си за счупени кости, но не намери такива. Успокои дишането си, после погледна на север в синята светлина. Търман беше успял да се отскубне от хватката на Вон и отново се насочваше към портала, като се хлъзгаше в калта и се извръщаше към нея, за да я отблъсне. Шапката му беше паднала. Косата му беше мокра и разрошена. Ричър тръгна в друга посока. Спря за миг, за да вдигне огромния гаечен ключ. Метна го на рамото си като брадва и потегли напред. Все едно участваха в преследване, но на бавен ход. Ричър настигна Вон на десет метра от портала, подмина я, сложи ръка на рамото на Търман и натисна надолу. Старецът се сви и падна на колене. Ричър продължи към портала.
