Намери малката сива кутия. Отвори капака. Видя клавиатурата. Замахна с гаечния ключ и я разби на парчета. После я удари отново. И отново. Клавиатурата се посипа на малки натрошени парчета. Зад нея се видя метална платка, която се държеше на няколко тънки жици. Ричър я блъсна с гаечния ключ, така че жиците се скъсаха и платката падна в калта.
Търман все още беше на колене.
— Какво правиш? — каза той. — Сега не можем да излезем оттук!
— Грешиш — отвърна Ричър. — Ти не можеш, но ние можем.
— Как така?
— Почакай, и ще видиш.
— Невъзможно е!
— Щеше ли да ми кажеш комбинацията за отваряне?
— Никога!
— Тогава какво значение има? — попита го Ричър.
— Ричър? — обади се Вон. — Какво имаш в джобовете си, по дяволите?
— Много неща — отвърна той. — Неща, които ще ни трябват.
71
Ричър прекоси калта и претърколи хората на Търман в положението, което лекарите наричат „поза за възстановяване“ — на една страна, с отпуснати пред гърдите ръце, глава под естествен ъгъл спрямо тялото, един изпънат и един свит крак. Така нямаше опасност да се задавят. Имаше малка опасност да се удавят, ако локвите не спираха да се пълнят с вода. Дъждът продължаваше да се излива с всичка сила, като барабанеше по дъждобраните и ботушите им.
Търман стигна до портала и се зае да ръчка и побутва строшената кутия, където беше клавиатурата. Без резултат. Порталът остана затворен. Той се отказа и с подхлъзване се върна в центъра на тайната зона. Светлините продължаваха да я огряват. Ричър и Вон с мъка се довлякоха до товарния камион. Той си стоеше там, неподвижен, притихнал и безразличен към всичко, което се случваше около него.
— Наистина ли смяташ, че това е бомба? — попита Вон.
— А ти? — попита Ричър.
— Търман беше много убедителен. За помощите за Афганистан.
— Той е свещеник. Това му е работата, да бъде убедителен.
— Ами ако грешиш?
— Ами ако не греша?
— Какво може да стане?
— Ако са я направили както трябва, предпочитам да съм на повече от пет километра от нея, когато избухне.
— Пет километра?!
— Двайсет тона ТНТ и двайсет тона шрапнел. Няма да е никак приятно.
— Как ще се измъкнем оттук?
— Къде е пикапът ти?
— Където го оставихме. Изненадаха ме от засада. Отвориха външния портал и ме докараха през комбината, в джипа на Търман. Той е паркиран от другата страна на вътрешния портал. Който ти току-що счупи.
— Няма проблеми.
— Не можеш да се покатериш по стената.
— Не, но ти можеш — отвърна Ричър.
През следващите пет минути те бързо преговориха това, което трябваше да се направи. Темите бяха ножове, заварки, приблизителните размери и дебелина на един автомобилен покрив, брезентови ленти, възли, тегличи, задвижване 4?4, движение на ниска скорост. Търман безцелно ходеше напред-назад на стотина метра от тях. Двамата го оставиха там и тръгнаха към стената през дълбоката кал. Избраха едно място на три метра вляво от портала. Ричър извади двата сгъваеми ножа от джоба си и ги подаде на Вон. После застана с гръб към стената, точно под най-широката част от хоризонталния цилиндър на върха. От цилиндъра се стичаше дъжд и се изливаше по главата и раменете му. Той се наведе, сви лявата си шепа и направи стреме. Вон застана точно пред него и стъпи с десния крак в стремето. Ричър пое теглото й, докато тя балансираше с ръце на раменете му, после изпъна крака си и се изправи. Ричър подхвана левия й крак с дясната си ръка. Тя се изправи в ръцете му, инерцията я понесе напред и токата на колана й го удари по челото.
— Извинявай — каза тя.
— Не го правим за пръв път — отвърна той приглушено.
— Готова съм — каза тя.
Ричър беше висок сто деветдесет и три сантиметра и имаше дълги ръце. В по-скромните мотелски стаи можеше да се подпре с длани на тавана. Вон беше висока около сто шейсет и три сантиметра. С вдигнати ръце можеше да достигне височина от около двеста и десет сантиметра. Това правеше общо четири метра и половина. А стената беше по-ниска от четири метра и половина.
Ричър я повдигна. Все едно правеше сгъване за бицепс с щанга, която тежеше петдесет и пет килограма. Лесна работа, само че ръцете му бяха обърнати под неестествен ъгъл. Освен това не беше стъпил както трябва, а и Вон не беше щанга. Не стоеше неподвижно, а се извиваше и се опитваше да се задържи.
— Готова ли си? — подвикна той.
— Една секунда — отвърна тя.
Ричър усети как теглото й се премести в ръцете му от ляво на дясно и от дясно на ляво, докато се изравни и приготви.
— Готова съм — каза тя.
Ричър направи четири неща. Рязко я изхвърли нагоре, използва момента на безтегловност, за да премести ръцете си под обувките й, пристъпи половин крачка напред и изпъна ръце.
Вон се понесе напред и се блъсна в издатината на цилиндъра с ръцете си. Кухата метална конструкция избумтя веднъж, а после още веднъж, с голямо закъснение.
— Добре ли си? — попита той.
— Всичко е наред — отвърна тя.
Ричър усети как Вон застана на пръсти върху ръцете му, за да се протегне максимално нагоре. Според неговите изчисления сега ръцете й трябваше да стигат чак до центъра на цилиндъра, но от горната му страна. Той чу как се отваря първият нож. Премести ръцете си, за да я хване за пръстите на краката. За по- голяма стабилност. Вон щеше да има нужда от нея. След това пристъпи още няколко сантиметра напред. Към този момент тя трябваше да е притиснала корема си към металната извивка на стената. Дъждът се стичаше по Ричър. Той чу как тя удари надолу с върха на ножа. Стената избумтя.
— Не може да я пробие — подвикна тя.
— По-силно! — подвикна Ричър в отговор.
Тя отново замахна. Цялото й тяло се изви и Ричър се премести под нея, за да я задържи. Бяха като акробати в цирка. Стената избумтя отново.
— Не става! — подвикна тя.
— По-силно! — отвърна той.
Вон отново замахна. Този път не се чу избумтяване. Чу се единствено дрънчене на метал, после тишина.
— Острието се счупи — каза тя.
Ръцете на Ричър започваха да го болят.
— Опитай с другия нож — отвърна той. — Внимавай за ъгъла. Трябва да замахнеш право надолу, разбираш ли?
— Прекалено е дебела.
— Не, не е. Най-вероятно е от покрива на някакъв стар буик. Не е много по-дебела от алуминиево
