— Предполагам, от разстояние.
Ричър кимна.
— Най-вероятно с радиостанция от най-близкото възвишение. И така, ако Търман наистина има бомба, как ще я детонира?
— По същия начин.
— Да, но не от най-близкото възвишение. Вероятно ще иска да бъде доста по-далеч от мястото, където ще избухне. Вероятно ще иска да бъде в друг щат. Може би тук вкъщи, в Колорадо, или в проклетата си църква. Така че ще му трябва много мощна радиостанция. Дори ще му се наложи да я направи по поръчка, за да бъде сигурен в нея. А това е много работа. Ето защо предполагам, че е решил да използва готова мрежа. Например на „Верайзън“, „Ти Мобайл“ или „Сингюлър“.
— Мобилна мрежа?
Ричър отново кимна.
— Най-добрият начин. Телекомите вече са инвестирали много време и пари, за да построят надеждни мобилни мрежи. Нали си гледала рекламите по телевизията? Много се гордеят с факта, че можеш да се обадиш от всяко място на всяко друго място. Някои компании дори предоставят безплатни минути за извънградски разговори.
— И номерът е в този списък?
— Логично е — каза Ричър. — Преди три месеца едновременно са се случили две неща. Търман си е поръчал двайсет тона ТНТ и четири нови мобилни телефона. На мен ми звучи като планирано действие. Вече е имал всичко останало, което му трябва. Предполагам, че е задържал единия телефон за себе си и е дал другите два на най-близките си хора, за да разполагат със сигурна връзка помежду си, извън обичайните си отношения. А четвъртият телефон според мен е вътре в онзи контейнер, свързан с детонатора. Мобилните телефони могат да извадят съвсем приличен волтаж от батериите си. А може да са сложили и допълнителна батерия, и допълнителна външна антена. Може би една от онези антени на покрива на камиона е любителска клетъчна антена, свързана с телефона.
— И ти смяташ да се обадиш на този номер?
— Без никакво колебание — отвърна Ричър.
Той набра първия номер от списъка. Телефонът звънна, после Търман вдигна — бързо и нетърпеливо, все едно очакваше обаждането.
— Прескочихте ли стената? — попита го Ричър. — Или още сте вътре?
— Вътре сме — отвърна Търман. — Защо ни звъниш?
— Схвана ли накъде бия?
— Четвъртият телефон беше на Ъндъруд. Той умря, така че няма да вдигне. Няма смисъл да му звъниш.
— Добре — отвърна Ричър.
— Колко време ще ни държиш тук?
— Още една минута — каза Ричър и затвори.
После остави телефона на таблото на шевролета и се загледа през предното стъкло.
— Не можеш да го направиш — каза Вон. — Ще е убийство.
— Който нож вади, от нож умира — цитира Ричър. — Търман би трябвало да го знае по-добре от всеки друг. Това е цитат от Библията. Евангелие от Матея, глава двайсет и шеста, стих петдесет и втори. Посели са вятър и ще пожънат бури. Също цитат от Библията. Писнало ми е от хора, които твърдят, че живеят според Светото писание, а всъщност си избират само онези части, които ги устройват.
— Може би грешиш за него от самото начало.
— Тогава няма да има никакъв проблем. Хуманитарните помощи не експлодират. Нямаме нищо за губене.
— Да, но може и да си прав.
— В такъв случай той не биваше да ме лъже. Трябваше да си признае. Щях да го оставя да се изправи пред съда.
— Не ти вярвам.
— Няма как да ти го докажа.
— Търман не ми се стори достатъчно разтревожен отбеляза Вон.
— Той е свикнал хората да вярват на онова, което говори.
— И все пак — настоя тя.
— Търман ми каза, че не се страхува да умре. Каза ми, че ще отиде на по-добро място.
— Да, но ти нямаш право да прилагаш закона от собствено име.
— Търман не е по-добър от човека, който е взривил хъмвито на Дейвид. Дори е по-лош. Дейвид поне е бил войник. И е бил в открито поле. А Търман ще закара този камион в някой град, в който живеят деца и стари хора. Хиляди невинни граждани. И може би още хиляди, които няма да са толкова близо до центъра на експлозията, за да загинат на място. Така че още хиляди хора ще се озоват в твоето положение.
Вон не отговори.
— И за какво? — продължи Ричър. — Заради някаква глупава, извратена самозаблуда.
Вон мълчеше.
Ричър погледна последния номер в списъка. После го набра на телефона. И протегна телефона към Вон.
— Ти избираш — каза той. — Зеления бутон или червения бутон.
Вон остана неподвижна за миг. После вдигна ръката си от волана. Сгъна три пръста и палеца си. Протегна показалец. Показалецът й беше малък, тънък, елегантен, мокър и с добре поддържан маникюр. Тя го задържа неподвижно, близо до дисплея на телефона.
После натисна зеления бутон.
Отначало нищо не се случи.
Ричър не беше изненадан. Знаеше достатъчно за мобилната технология. Беше прочел дълга статия по въпроса в някакво професионално списание, което някой беше забравил в един самолет. Когато натиснеш зеления бутон, телефонът в ръката ти изпраща радиосигнал до най-близката клетка на мобилната мрежа. Телефонът все едно казва: „Здрасти, аз съм. Искам да се обадя.“ Клетката препраща искането към автоматичния контролен център на ултракъси вълни, ако счетоводителите са имали последната дума при планирането на мрежата, или по фиброоптичен кабел, ако са слушали инженерите. Автоматичният контролен център обединява в пакет всички такива искания, достатъчно близки във времето, за да пести от честотата, и предава пакета към най-близкия трансферен център на мобилната мрежа, където вече започва сериозната работа.
Някъде в този момент телефонът започва да издава сигнал за звънене. Но той не означава нищо. Пускат го за успокоение на човека, който се обажда. Всичко върви по план, но към този момент ти изобщо не си свързан с телефона, който търсиш.
През това време трансферният център идентифицира търсения номер. Проверява дали е включен, дали в момента не говорят по него и дали не е активирана услугата за прехвърляне на разговора към друг телефон. Честотните ленти, в които се осъществява самият разговор, са ограничен брой и точно поради тази причина са скъпи. Мобилната мрежа не те пуска в такава лента, докато не се увери, че има сравнително голям шанс да ти вдигнат.
Ако всичко е наред, сигналът първо се прехвърля от твоя местен трансферен център до трансферния център, който обслужва търсения номер. По фиброоптичен кабел, на ултракъси вълни или през сателит, ако разстоянието е твърде голямо. Другият трансферен център се свързва с най-близкия контролен център, а той на свой ред се свързва с най-близката клетка. Едва тогава клетката излъчва радиосигнал към мобилния телефон, който търсиш — импулс на честота от 850 мегахерца до 1,9 гигахерца, който се движи почти със скоростта на светлината в идеална сфера с нарастващ диаметър. Една наносекунда по-късно връзката най- сетне е осъществена, сигналът за звънене в ухото ти става истински и търсеният телефон започва да звъни.
Общото забавяне най-често е от порядъка на седем секунди.
