Ричър попита:
— Е, свободна ли си за късна вечеря?
— Не вечерям с идиоти — отвърна тя.
— Върнах се, както ти обещах.
— Забавлява ли се?
— Не особено.
— В момента съм на работа, нощна смяна. Свършвам чак в седем.
— Значи закуска. Пиенето на кафе с идиоти е различно от вечерята с тях.
— Не пия кафе на закуска. Трябва да се наспивам през деня.
— Значи чай?
— В чая също има кофеин.
— Млечен шейк?
— Може — каза Вон.
Седеше отпусната на предната седалка, с една ръка на вратата и друга в скута.
— Как ме видя? — попита Ричър. — Аз не те видях.
— Ям много моркови — отвърна Вон. — И видеокамерата ни има приспособление за нощно виждане.
Тя се приведе и почука по една черна кутия на таблото.
— Както и твърд диск, за да записваме нарушителите по всяко време.
Вон натисна един клавиш на компютъра. На екрана се появи призрачно зелена картина, която показваше пътя пред тях. Шосето беше по-светло от храсталаците. Беше задържало по-голяма част от дневната топлина, отколкото голата земя. Или по-малка част. Ричър не знаеше как точно работят уредите за нощно виждане.
— Видях те от един километър разстояние — продължи Вон. — Като малко зелено човече.
Тя натисна един друг клавиш, върна записа и Ричър се видя — беше като светеща чертичка в тъмното, която ставаше все по-голяма, докато се приближаваше към колата.
— Модерна работа — отбеляза той.
— Финансиране по програмата за борба с тероризма. Всички държавни агенции получават милиони. Все трябва да ги харчим за нещо.
— От колко време си тук?
— Един час.
— Благодаря, че ме изчака.
Вон запали двигателя и даде на заден, после обърна през цялото шосе — в широк завой, при който предните гуми слязоха от асфалта и минаха през пясъка отстрани на шосето. Накрая изправи волана и натисна газта.
— Гладен ли си? — попита.
— Не особено — отвърна Ричър.
— Все пак трябва да ядеш нещо.
— Къде?
— Закусвалнята е отворена. Работи денонощно.
— В Хоуп? Защо?
— Защото сме в Америка. Клиентът винаги има право да яде.
— Няма значение. Предпочитам да подремна. Много ходих днес.
— Първо иди в закусвалнята да хапнеш.
— Защо?
— Защото така ти казвам. Храненето е важно.
— Ти какво, на майка ми ли се правиш?
— Просто ти казвам, че според мен трябва да отидеш.
— Да не получаваш комисиона? Или собственикът на закусвалнята ти е брат?
— Някой питаше за теб.
— Кой?
— Някакво момиче.
— Не познавам никакви момичета.
— Тя не питаше лично за теб — обясни Вон. — Питаше дали няма някой, когото да са изхвърлили от Диспеър след нея.
— Нея също са я изхвърлили, така ли?
— Преди четири дни.
— Значи изхвърлят и жени?
— Скитничеството не е престъпление, ограничено само до единия пол.
— Какво е това момиче?
— Обикновено хлапе. Разказах й за теб. Не споменах имена, но й казах, че тази вечер може би ще хапнеш в закусвалнята. Предположих, че ще се върнеш невредим.
Опитвам се да мисля позитивно. Така че ми се струва, че тя ще дойде да те потърси.
— Какво иска?
— Не ми каза точно — отвърна Вон. — Но останах с впечатлението, че приятелят й е изчезнал.
14
Ричър слезе от патрулката на Вон на улица „Първа“ и продължи пеш към улица „Втора“. В закусвалнята беше светло и дори имаше клиенти. Бяха заети три сепарета. Един сам мъж, една сама млада жена и двама мъже, седнали заедно. Може би жители на Хоуп, които работеха на друго място. Очевидно не в Диспеър, но може би в други градове. Или дори други щати — Канзас или Небраска. Разстоянията в тази част на страната бяха големи. Може би се връщаха от работа прекалено късно, за да си готвят вкъщи. Или работеха на смени и едва сега отиваха на работа, така че ги чакаше дълъг път.
Тротоарите около закусвалнята бяха пусти. Не се виждаха никакви чакащи момичета, които гледат кой влиза и излиза от закусвалнята. Нито момичета, които се подпират на стената или се крият в сенките. Ричър отвори вратата, влезе и тръгна към едно сепаре в далечния ъгъл, където можеше да седне с гръб към стената и да държи под око цялото заведение. Направи го по навик. Никога не сядаше по друг начин. Сервитьорката се приближи и му донесе салфетка, прибори и чаша вода с лед. Не беше същата, която познаваше от кофеиновия си маратон. Тази беше млада и не изглеждаше много уморена, макар че беше толкова късно. Приличаше на студентка. Може би закусвалнята работеше денонощно, за да осигурява и работни места, освен храна. Може би собственикът чувстваше някаква гражданска отговорност. Хоуп приличаше на град, в който това беше възможно.
Менюто беше в края на масата, хванато с хромирана щипка. Беше отпечатано на ламиниран картон и имаше снимки на отделните ястия. Когато сервитьорката се върна, Ричър посочи към снимката на тоста със сирене и каза:
— И кафе.
Сервитьорката си записа поръчката и се отдалечи, а Ричър се облегна назад и погледна през витрината, към улицата. Предполагаше, че момичето, което го търси, може би ще минава на всеки петнайсет-двайсет минути. Ако беше той, щеше да направи точно така. Ако минаваше по-нарядко, можеше да го изпусне. Клиентите обикновено не се задържат в закусвалните. Ричър не се съмняваше, че някъде съществува търговска асоциация на закусвалните, където разполагат с точни данни по въпроса. Самият той обикновено оставаше под половин час. По-малко, ако бързаше, и повече, ако навън валеше. Най-дългият престой в закусвалня, който си спомняше, надхвърляше два часа. Най-краткият, който му се беше случвал наскоро, беше предишния ден в Диспеър. Една бърза чаша кафе под враждебните погледи на четиримата.
Но по тротоара не мина никой. Никой не надникна през витрината. Сервитьорката му донесе сандвича и чаша кафе. Кафето беше току-що приготвено, а сандвичът беше вкусен. Сиренето беше малко лепкаво и не беше толкова ароматно, колкото сиренето в щата Уисконсин, но ставаше за ядене. А Ричър не беше претенциозен по отношение на храната. Според него храната или ставаше за ядене, или не ставаше, като
