— Кое? — попита тя.
— Двайсети век.
Момичето не отговори. Не разбираше какво има предвид. Тя си спомняше най-много осем или девет години от миналия век, при това от детството си. Ричър си спомняше повече.
— Как се казваш? — попита той.
Тя отново погледна вдясно, докато отговаряше:
— Ан.
Ричър отново кимна. Както и да се казваше, не беше Ан. Сигурно сестра й се казваше Ан. Или най- добрата й приятелка. Или братовчедка й. В общия случай, когато си измислят име, хората се придържат към нещо познато.
Момичето, което не се казваше Ан, изведнъж го попита:
— А ти? Несправедливо ли беше обвинен?
Ричър поклати глава.
— Мисля, че съвсем точно отговарям на определението за скитник.
— Защо отиде там?
— Името на града ми хареса. А ти защо отиде там?
Тя не отговори.
— Както и да е — каза Ричър. — Всъщност не е нищо особено.
— Какво успя да видиш?
— По-голямата част от града. Но на втория път.
— Значи си се върнал?
Ричър кимна.
— Огледах го доста добре, от разстояние.
— И?
— Продължавам да мисля, че не е нищо особено.
Момичето замълча. Ричър си помисли, че преценява следващия си въпрос. Как точно да го зададе. Дали изобщо да попита. Тя наведе глава и погледна зад него.
— Видя ли някакви хора? — попита накрая.
— Видях много хора — отвърна Ричър.
— А видя ли самолета?
— Чух един.
— Самолетът е на онзи тип, на когото е голямата къща. Всяка вечер излита в седем и се прибира в два часа сутринта.
— Ти колко време беше там? — попита Ричър.
— Един ден.
— Тогава откъде знаеш, че самолетът лети всяка вечер?
Момичето не отговори.
— Може би някой ти е казал? — предположи Ричър.
Тя не отговори.
— Няма закон, който да забранява пътуването за удоволствие — отбеляза той.
— Хората не го правят вечер. Нищо не се вижда.
— И ти си права — съгласи се Ричър.
Момичето помълча още малко, после попита:
— Беше ли в килия?
— Да, за няколко часа.
— Там имаше ли някой друг?
— Не.
— А когато отиде за втори път, какви хора видя?
— Защо просто не ми го покажеш на снимка? — попита Ричър.
— Кого?
— Твоя приятел.
— Защо да го правя?
— Защото приятелят ти е изчезнал. Тоест не можеш да го намериш. Поне полицай Вон беше останала с такова впечатление.
— Вярваш ли на ченгетата?
— На някои — да.
— Не нося снимка.
— Носиш голяма чанта. Сигурно вътре има всякакви неща. Дори няколко снимки.
— Покажи ми портфейла си — каза тя.
— Нямам портфейл.
— Всички имат портфейл.
— Аз нямам.
— Докажи го.
— Не мога да докажа отрицателно твърдение — каза Ричър.
— Покажи ми какво имаш в джобовете.
Ричър кимна. Разбираше защо го прави. Приятелят й бяга от закона или от нещо друго. Тя ме попита какво работя. Иска да бъде сигурна, че не съм детектив. Ако бях детектив, щях да нося разрешително и служебна карта в портфейла и така да се издам.
Той се надигна от мястото си и изрови банкнотите, стария си паспорт, дебитната карта и ключа от мотела. Четката му за зъби беше в стаята — разгъната и сложена в една пластмасова чаша до мивката. Момичето разгледа нещата му и се усмихна.
— Благодаря.
— А сега ти ми покажи снимката — каза Ричър.
— Той не ми е приятел — заяви момичето.
— Не е ли?
— А съпруг — уточни тя.
— Много си млада, за да сте женени.
— Обичаме се.
— И не носиш халка.
Лявата й ръка беше на масата. Тя бързо я отдръпна в скута си. Но на безименния й пръст нямаше нито пръстен, нито следа от по-различен слънчев загар.
— Стана малко изведнъж — обясни тя. — Набързо. Решихме по-късно да си вземем халките.
— Това не е ли част от сватбената церемония?
— Не — отвърна тя. — Само по филмите е.
После помълча малко и добави:
— Освен това не съм и бременна, ако се чудиш.
— Изобщо не се чудя — увери я Ричър.
— Добре.
— Покажи ми снимката.
Момичето взе сивата куриерска чанта в скута си и отвори капака. Порови малко и извади дебел кожен портфейл. Беше от две части — за банкноти и за монети, свързани с тънка каишка. От външната страна имаше найлоново прозорче, зад което се виждаше шофьорска книжка от щата Калифорния, със снимката на момичето. Тя откопча каишката, отвори портфейла и прелисти няколко найлонови пликчета, подредени като страниците на книга. Мушна тънкия си показалец в едното и измъкна някаква снимка. После я побутна през масата към него. Снимката беше изрязана от стандартна снимка от фотостудио, размер десет на петнайсет сантиметра. Ръбовете не бяха съвсем прави. На снимката беше самата тя, застанала на улица с палми и малки магазинчета, обляна в златна светлина. Беше широко усмихната, изпълнена с любов, радост и щастие, малко приведена напред, сякаш едва се сдържаше да не се разкикоти. Беше прегърната от момче, което изглеждаше приблизително на нейната възраст. Момчето беше много високо, русо и едро. Спортист.
