протегна. Заключи колата, завъртя се на пета и пое към входа. Влезе, видя го и направи дълга пауза, после зави и седна срещу него.
— Ягода, ванилия или шоколад? — попита той. — Само такива имат.
— Какви?
— Млечни шейкове.
— Не пия шейкове на закуска с идиоти.
— Не съм идиот. Аз съм гражданин и имам проблем. А ти трябва да ми помогнеш. Така пише на значката.
— Какъв проблем?
— Момичето ме намери.
— И ти беше виждал приятеля й, така ли?
— Всъщност й е съпруг.
— Честно? — попита Вон. — На мен ми се стори много млада, за да е омъжена.
— И аз си го помислих. Но тя каза, че се обичат.
— Пусни някоя балада. Значи си го видял, така ли?
— Не.
— Тогава какъв е проблемът?
— Видях друг човек.
— Кого?
— Всъщност не го видях. Беше тъмно като в рог. Спънах се в него.
— В кого?
— В един труп.
— Къде?
— По пътя насам от Диспеър.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — отвърна Ричър. — Труп на млад мъж.
— Сериозно ли говориш?
— Сериозен съм като сърдечен удар.
— Защо не ми каза снощи?
— Исках първо малко да помисля.
— Бъзикаш ме нещо. Там има хиляди квадратни километри пустиня. И ти просто си се спънал в някакъв труп в тъмното? Няма такава случайност.
— Права си — отвърна Ричър. — Предполагам, че е правил същото като мен. Вървял е на изток, от Диспеър към Хоуп. Достатъчно близо до пътя, за да не се загуби, и достатъчно далеч, за да не го видят. Това доста стеснява коридора. Можеше да го пропусна за един метър, но нямаше как да го пропусна на един километър.
Вон не отговори.
— Но той не е стигнал — продължи Ричър. — Мисля, че е бил изтощен. Коленете му бяха забити доста дълбоко в пясъка. Мисля, че е паднал на колене, после е залитнал напред и е умрял. Беше ужасно отслабнал и обезводнен. Нямаше никакви рани или контузии.
— Ти аутопсия ли му направи? В тъмното?
— Опипах го.
— Как така го опипа?
— Използвах осезанието си — обясни Ричър. — Едно от петте сетива.
— И какъв беше този човек?
— Бял, ако се съди по косата. Може би сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма. Млад. Нямаше документи за самоличност. Не знам дали е тъмен или светъл.
— Не мога да повярвам.
— Истина е.
— Къде точно?
— Някъде на шест километра от града, на тринайсет от границата.
— Това определено е в юрисдикцията на Диспеър.
— Несъмнено.
— Значи трябва да се обадиш в полицейското управление на Диспеър.
— Дори няма да се изпикая върху полицейското управление на Диспеър, ако се запали.
— Виж, няма как да ти помогна. Случаят не е в моята юрисдикция.
Сервитьорката дойде при тях. Беше жената от дневната смяна, която беше проследила кофеиновия маратон. Изглеждаше заета и уморена. Закусвалнята бързо се пълнеше с клиенти. Провинциална Америка, време за закуска. Ричър си поръча кафе и яйца. Вон също си поръча кафе. Ричър го възприе като обнадеждаващ знак. Изчака сервитьорката да се отдалечи и каза:
— Всъщност можеш да ми помогнеш.
— Как? — попита Вон.
— Искам да се върна и пак да погледна — сега, на светло. Можеш да ме закараш. Ще влезем и ще излезем по най-бързия начин.
— Това не е моят град.
— Ще го направим неофициално. Когато не си на смяна. Като туристи. Все пак си гражданин на страната. Имаш право да караш по тяхното шосе.
— Ще можеш ли да го намериш пак?
— Сложих купчина камъни на ръба на шосето.
— Не мога да го направя — каза Вон. — Не мога да ровя там. И със сигурност не мога да закарам точно теб. Вече те изхвърлиха. Това ще бъде очевидна провокация.
— Никой няма да разбере.
— Мислиш ли? Те имат само едно шосе и две патрулки.
— Точно в момента сигурно ядат понички в онзи ресторант.
— Сигурен ли си, че не си сънувал?
— Не беше сън — отвърна Ричър. — Очите на онова хлапе бяха като топчета за игра, а устата му отвътре беше като кожа за обувки. Скитал се е с дни.
Сервитьорката им донесе кафето и яйцата. Яйцата бяха украсени с магданоз. Ричър го премести в края на чинията.
— Не мога да карам полицейска патрулка от Хоуп в Диспеър — каза Вон.
— Какво друго имаш?
Тя замълча. Отпи от кафето си. После каза:
— Имам един стар пикап.
Вон го накара да изчака на тротоара на улицата, близо до железарията. Явно не искаше да го води вкъщи, докато се преоблече и смени колата. Ричър си помисли, че това е разумна предпазна мярка. „Погледни се само — беше му казала тя. — Какво виждаш?“ Вече започваше да свиква с неудобните отговори на този въпрос. Железарията все още не беше отворена. На витрината бяха подредени инструменти и различни домакински уреди. Пътеката зад вратата беше запълнена със стоките, които по- късно щяха да изкарат на тротоара. Ричър с години се беше чудил защо в железариите толкова обичат да изкарват продуктите си на тротоара. Това си беше сериозно усилие. Тежка работа, по два пъти на ден. Сигурно психологическите изследвания на консуматорите бяха доказали, че големите инструменти се продават по-добре, когато се асоциират с открито пространство. Или беше просто въпрос на свободно място. Ричър помисли малко, но не стигна до някакво твърдо заключение, затова се отдалечи и се подпря на един стълб, на който имаше табела за пешеходна пътека. Утрото беше студено и сиво. Над земята се носеше тънка мъгла. Скалистите планини изобщо не се виждаха — нито близо, нито далеч.
Почти двайсет минути по-късно до отсрещния бордюр спря стар шевролет пикап. Не беше с класическата тумбеста форма от четирийсетте, нито с аеродинамичния космически дизайн от петдесетте, нито беше набитият модел ел камино от шейсетте. Беше най-обикновена американска кола втора ръка, на петнайсетина години, с избеляла светлосиня боя, стоманени джанти и малки колела. Зад волана беше Вон.
