четирите ъгъла на един по-голям правоъгълник, около шейсет на сто и петдесет сантиметра.

— Крака на носилка — обясни той. — Дошли са да го приберат. Вероятно четирима или петима души, ако се съди по всички отпечатъци. Представители на властта кой друг ще има носилка?

Той се изправи, огледа се и посочи на север и на запад към една дълга нащърбена ивица от отпечатъци и смачкани храсти.

— Дошли са оттам и са отнесли тялото в същата посока, към пътя. Може би към микробуса на следователя по смъртните случаи, който е паркирал след моята каменна могила.

— Значи всичко е наред — каза Вон. — Властите са го поели. Проблемът е решен. Трябва да си тръгваме.

Ричър кимна разсеяно и погледна право на запад.

— Какво трябва да виждаме там?

— Две следи от приближаващи стъпки — отвърна Вон. На момчето и твоите. И двете идват от запад, от града. Има разлика във времето, но няма голяма разлика в посоката.

— Точно така. Но на мен ми изглежда, че се вижда нещо повече.

Двамата заобиколиха празното пространство и отново се събраха в западната му страна. Видяха четири отделни следи от стъпки — доста близо едни до други. Общата следа беше само два метра широка.

— Две следи идват, а две си отиват — каза Ричър.

— Как разбра? — попита Вон.

— От ъгъла на отпечатъците. Повечето хора ходят с пръстите навън.

— Може би гледаме семейство от хора с криви крака.

— Нищо чудно, ако са от Диспеър. Но все пак не е много вероятно.

По-новите следи, които се приближаваха, бяха с големи, дълбоки отпечатъци в пясъка, на метър и повече разстояние. По-старите бяха с по-малки отпечатъци, разположени по-близо един до друг, по-плитки и неравни.

— Момчето и аз — каза Ричър. — Вървим на изток. С разлика във времето. Аз вървях, а той се е препъвал.

Двете следи, които се отдалечаваха, бяха съвсем пресни. Пясъкът беше по-малко изровен, така че отпечатъците бяха по-ясни и доста дълбоки, еднакви и равномерно разположени.

— Доста едри мъже — каза Ричър. — Върнали са се на запад. Наскоро. Без разлика във времето.

— Какво означава това?

— Означава, че са вървели по следите на момчето. Или по моите следи. За да разберат откъде идваме и къде сме били.

— Защо?

— Защото са открили трупа и са започнали да си задават въпроси.

— А как изобщо са открили трупа?

— По лешоядите — отвърна Ричър. — Неизбежно е в такова открито пространство.

Вон остана неподвижна за миг. После му каза:

— Влизай в пикапа. Веднага.

Ричър не възрази. Беше достигнала до очевидното заключение с една секунда по-рано от него.

18

Старият пикап продължаваше да ръмжи търпеливо. Шосето беше все така пусто. Но те се затичаха. Стигнаха до пикапа, рязко отвориха вратите и се хвърлиха вътре. Вон рязко включи на скорост и натисна газта. Не казаха нито дума, преди да прекосят границата на Хоуп цели осем дълги минути по-късно.

— Сега вече наистина си гражданин, който има проблем — каза Вон. — Нали? Ченгетата от Диспеър може да са тъпи, но все пак са ченгета. Лешоядите са им показали трупа, те са намерили следите му, а после са намерили втора следа, която показва, че някакъв друг мъж е настигнал трупа по пътя. И на това място има много следи от падане и търкаляне. Така че те ще искат да си поговорят сериозно с втория мъж. Можеш да се обзаложиш.

— Тогава защо не са проследили стъпките ми по-нататък? — попита Ричър.

— Защото знаят накъде си се запътил. В тази посока са само Хоуп и после Канзас. Така че са решили да разберат откъде си тръгнал. И какво ще открият?

— Голяма окръжност. И заровени опаковки от шоколадчета и бутилки от минерална вода, ако търсят много внимателно.

Вон кимна към волана.

— Ясни физически доказателства за едър мъж с големи обувки и дълги крака, който тайно е обиколил техния град същата вечер, в която са изхвърлили от града си едър мъж с големи обувки и дълги крака.

— Да не говорим, че единият от помощниците ме видя.

— Сигурен ли си?

— Дори си поговорихме.

— Страхотно.

— Мъртвецът е починал от естествена смърт.

— Сигурен ли си? Все пак си го опипал в тъмното. А те ще го сложат на масата за аутопсия в моргата.

— Вече не съм в Диспеър. Както ти не можеш да работиш там, така и те не могат да дойдат тук.

— Малките полицейски управления не разследват убийства, идиот такъв. Викаме щатската полиция. А щатската полиция може да разследва навсякъде в Колорадо. И всички са длъжни да им съдействат. Ти си записан в моя компютър от вчера. Не мога да отрека, че съм те видяла, дори да искам да го направя.

— А ти не искаш ли?

— Не знам нищо за теб. Освен че съм почти сигурна, че си пребил един от техните упълномощени помощници. Ти на практика ми го призна. Кой знае какво още си направил.

— Нищо друго не съм направил.

Вон замълча.

— Какво ще стане сега? — попита Ричър.

— При такова положение винаги е по-добре да се движиш с един ход напред. Трябва доброволно да се обърнеш към полицията и да съобщиш какво си видял.

— Не.

— Защо не?

— Защото съм бил войник. Ние никога не вършим нищо доброволно.

— Е, тогава не мога да ти помогна. Няма какво да направя. От самото начало нямаше какво да направя.

— Може ти да се обадиш — предложи Ричър. — Да се обадиш на щатската полиция и да провериш какво мислят по въпроса.

— Те сами ще се обадят.

— Нека да се обадим първи, както ти каза. Винаги е по-добре да се движиш с един ход напред.

Вон не отговори. Само отпусна газта и намали, когато стигнаха до края на града. Собственикът на железарията беше отворил вратата на магазина и изнасяше стоките си на тротоара. Продаваше някаква хитроумна стълба, която можеше да се разгъва в осем различни положения. Беше я нагласил като за боядисване на втория етаж. Вон зави надясно по следващата пресечка, после наляво, зад закусвалнята. Улиците на града бяха широки и приятни, а по тротоарите имаше дървета. Тя отби на едно място за паркиране пред някаква ниска тухлена сграда. Приличаше на поща в предградията. Но не беше. Беше полицейското управление на Хоуп. Така пишеше — с алуминиеви букви, закрепени за тухлената фасада. Вон изключи двигателя и двамата с Ричър поеха по настлана с тухли пътека, която водеше към входа на полицейското управление. Вратата беше заключена. Управлението не работеше. Вон отвори с един от своите ключове и обясни:

— Полицаят на рецепцията идва в девет.

Отвътре полицейското управление все така приличаше на пощенска станция. Скучно, износено, бюрократично, но някак си дружелюбно. Подготвено да приема хора. Да решава проблеми. Имаше гише на

Вы читаете Нищо за губене
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату