— Може би няма замесени полицаи — каза Вон. — Може би някой друг го е намерил.
— Цивилните граждани не държат носилки в багажника на колите си — възрази Ричър.
Вон кимна разсеяно и се изправи.
— Трябва да си тръгваме, преди да дойде колегата да ме смени. И началникът.
— Срамуваш се да те виждат с мен, така ли?
— Малко. И малко ме е срам, че не знам какво да правя.
Двамата се настаниха в стария пикап на Вон и отново поеха към закусвалнята. Напливът от клиенти за закуска беше свършил. Отново цареше относително спокойствие. Ричър си поръча кафе. Вон каза, че иска само вода от чешмата. Изпи половин чаша, като барабанеше с пръсти по масата.
— Да започнем отначало — предложи тя. — Кое е това момче?
— Бял мъж — отвърна Ричър.
— Сигурен ли си, че не е латиноамериканец? Чужденец?
— Мисля, че, технически погледнато, латиноамериканците също принадлежат към индоевропейската раса. Както и някои азиатски народи. Но аз се водя само по косата. Единственото, в което съм сигурен, е, че не беше чернокож. Може да е бил от всяка точка на света.
— С тъмна или светла кожа?
— Нищо не се виждаше.
— Трябваше да си носиш фенерче.
— Като цяло продължавам да съм доволен, че не взех фенерче.
— Каква беше кожата му на допир?
— На допир? Ами като кожа.
— Е, има някаква разлика. По-тъмната кожа е по-различна на пипане от по-светлата. Малко по-гладка и по-плътна.
— Наистина ли?
— Да, така мисля. А ти как мислиш?
Ричър докосна вътрешната страна на лявата си китка с десния показалец. После опита с бузата, под окото.
— Трудно е да се каже — отвърна той.
Вон протегна ръка през масата.
— А сега направи сравнение.
Той внимателно докосна вътрешната страна на нейната китка.
— Сега опитай с лицето — каза тя.
— Честно?
— С научна цел — поясни тя.
Ричър се поколеба, после се протегна и докосна бузата й с палец. Отдръпна ръка и каза:
— Кожата му беше по-плътна от нашата. Като гладкост беше някъде между нас двамата.
— Добре — каза тя.
Вон докосна първо собствената си китка, където я беше пипнал той, после лицето си и каза:
— Дай си ръката.
Ричър протегна ръка през масата. Тя докосна китката му с два пръста, все едно искаше да му измери пулса. Потърка на един сантиметър нагоре и надолу, после се протегна и докосна бузата му с другата си ръка. Пръстите й бяха студени от чашата с вода и докосването го стресна. Все едно усети миниатюрен токов удар.
Вон продължи:
— Значи не е задължително да е бял, но е бил по-млад от теб. С по-малко бръчки и по-нежна кожа. Не толкова белязан от времето.
— Благодаря — каза Ричър.
— Трябва да използваш хидратантен крем.
— Ще запомня този съвет.
— И крем против изгаряне.
— И този също.
— Пушиш ли?
— Отказах ги.
— Това също не е хубаво за кожата.
— Може да е бил азиатец — каза Ричър. — Имаше рядко лицево окосмяване.
— Какви бяха скулите?
— Ясно изразени, но той си беше слаб.
— Дори твърде измършавял?
— Да, определено. Но сигурно още преди това е бил слаб и жилав.
— Колко време минава, преди един слаб и жилав човек да измършавее така?
— Не знам със сигурност. Може би пет-шест дни в болницата или в килията, ако си болен или си на гладна стачка. И по-малко, ако се движиш на открито, поддържаш телесната си топлина и изгаряш енергия. Може би само два или три дни.
Вон помълча малко.
— Трябва доста да се е движил — каза тя. — Трябва да разберем защо добрите хора от Диспеър в продължение на два или три дни са положили съзнателно усилие да не го пускат в своя град.
Ричър поклати глава.
— Може би ще е по-полезно, ако се опитаме да разберем защо толкова дълго не си е тръгнал оттам. Трябва да е имал адски сериозна причина да не го направи.
20
Вон си изпи водата, Ричър си изпи кафето и попита:
— Ще ми дадеш ли пикала си?
— Кога?
— Сега. Докато се наспиш.
— Не — отвърна Вон.
— Защо не?
— Защото ще го използваш, за да отидеш в Диспеър, ще те арестуват и аз ще се окажа замесена.
— Ами ако не отида в Диспеър?
— Къде иначе ще искаш да отидеш?
— Искам да видя какво има на запад от града. Може би момчето е дошло оттам. Предполагам, че не е минал през Хоуп. Щяхте да го видите. Същото важи и за изчезналия съпруг на момичето.
— Има логика. Но на запад от Диспеър няма нищо. Всъщност твърде много нищо.
— Трябва да има нещо.
Вон помълча малко. После каза:
— Ще се наложи да обикаляш. Ще се върнеш почти до границата с Канзас.
— Аз ще платя бензина — каза Ричър.
— Трябва да ми обещаеш, че няма да влизаш в територията на Диспеър.
— Къде минава границата?
— На осем километра западно от комбината за рециклиране на метал.
— Дадено — обеща Ричър.
Вон въздъхна и му подаде ключовете от колата.
— Тръгвай. Аз ще се прибера пеш. Не искам да знаеш къде живея.
Седалката на стария шевролет не можеше да се дръпне много назад. Шасито беше късо. В крайна сметка му се наложи да шофира с изправен гръб и разтворени колене, все едно караше трактор. Воланът не беше стегнат, а спирачките бяха меки. Но все пак беше по-добре, отколкото да ходи пеш. Дори много по- добре. Ричър смяташе да се въздържа от по-продължително ходене, поне за един или два дни.
