рецепцията и две бюра зад него. Зад една масивна врата беше кабинетът на началника — на същото място, на което щеше да бъде кабинетът на пощенския началник. Вон заобиколи гишето и се отправи към едното бюро, което очевидно беше нейно. Изглеждаше организирано и подредено, но не прекалено. На бюрото имаше старомоден компютър и телефон. Тя отвори едно чекмедже и намери някакъв указател. Очевидно рядко се свързваха с щатската полиция. Не знаеше номера наизуст. Вон го набра, поиска да я свържат с дежурния, представи се и каза:
— Имаме изчезнало лице. Бял мъж, приблизително на двайсет години, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма. Можете ли да ни помогнете?
След това се заслуша, погледът й подскочи наляво и надясно и тя каза:
— Не, не знаем името.
Зададоха й още един въпрос, тя погледна надясно и отговори:
— Не знам дали е с тъмна или светла коса. Работим с черно-бяла снимка. Нямаме друго.
Тя замълча за малко. Ричър видя, че се прозява. Беше уморена. Все пак беше работила цяла нощ. Вон отмести слушалката малко встрани от ухото си и Ричър долови тихото тракане на клавиатура някъде в далечното управление на щатската полиция. Сигурно беше в Денвър или в Колорадо Спрингс. Гласът отново заговори в слушалката, Вон я притисна към ухото си и Ричър не чу какво казва.
Вон го изслуша, благодари и затвори.
— Нямат такава информация — съобщи тя. — Очевидно от Диспеър не са съобщили.
— Естествена смърт — каза Ричър. — Мислят като мен.
Вон поклати глава.
— Въпреки това трябваше да съобщят. Необясним смъртен случай близо до пътя, което е поне от общинско значение. Значи трябва да се появи в системата на щатската полиция до една минута по- късно.
— Тогава защо не са съобщили? — попита Ричър.
— Не знам. Но не е наш проблем.
Ричър седна на другото бюро. Беше обикновена държавна мебел, със стоманени крака и тънък плот от талашит, който имитираше дърво — метър на метър и осемдесет. Имаше панел, който да скрива краката, и три чекмеджета, монтирани в десния край. Столът беше на колелца, с тапицерия от сив вълнен плат. Мебелите във военната полиция бяха по-различни. Там столовете бяха с тапицерия от винил, а бюрата бяха от стомана. Ричър беше седял зад десетки такива бюра по целия свят. Гледката през прозореца винаги беше съвсем различна, но самите бюра бяха едни и същи. Както и съдържанието им. Папки, пълни с информация за мъртъвци и изчезнали хора. За някои от тях скърбяха, за други — не.
Ричър си помисли за Люси Андерсън, която приятелите й наричаха Лъки. От предишната вечер, в закусвалнята. Спомни си как кършеше пръсти. Той се обърна към Вон и подхвърли:
— Всъщност донякъде е наш проблем. Може би някакви хора се тревожат за това момче.
Вон кимна. Отново разтвори телефонния указател. Ричър видя как прелисти назад — от „К“, където беше „Колорадо, щатска полиция“, към „Д“, където беше „Диспеър, полицейско управление“. Набра номера и този път Ричър чу от нейната слушалка как оттатък звъни, все едно по-близкият телефонен пост означаваше по- силно напрежение в електрическата система. Когато вдигнаха, Вон им каза същата лъжа: изчезнало лице, бял мъж, някъде на двайсет, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма, не знаем име, цветът на косата и кожата не е ясен, защото работим с черно-бяла фотография. Настъпи кратко мълчание, последвано от кратък отговор.
Вон затвори.
— Не знаят нищо — съобщи тя. — Не са виждали такъв човек.
19
Ричър седеше мълчаливо, а Вон се зае да подрежда някакви неща на бюрото си. Подравни клавиатурата с монитора, после постави мишката на една линия с клавиатурата, оправи телефона зад нея и нагласи всичко, така че да бъде или успоредно, или под идеален прав ъгъл. Накрая прибра моливите в чекмеджето и избърса праха с ръба на дланта.
— Следите от носилката — каза тя.
— Знам — отвърна Ричър. — Ако не бяха те, можеше да съм си измислил цялата история.
— Ако наистина са били следи от носилка.
— А какво друго?
— Май няма какво — призна тя. — Сигурна е била от старите носилки, които имаха малки плъзгачи вместо колелца.
— Пък и защо да си измислям такова нещо?
— За да ти обърнат внимание.
— Аз не обичам да ми обръщат внимание.
— Всички обичат да им обръщат внимание. Особено пенсионираните ченгета. Това е често срещано патологично състояние. Опитвате се да се намъкнете обратно в екшъна.
— Ти смяташ ли да правиш така, след като се пенсионираш? — попита Ричър.
— Надявам се, че не.
— Е, аз също не го правя.
— Тогава какво става там?
— Може би момчето е местно — предположи Ричър. Ако го познават, няма да го включат в списъка на изчезналите лица.
Вон поклати глава.
— Пак няма смисъл. Всеки необясним смъртен случай извън града се докладва на окръжния следовател. И тогава се появява в системата на щатската полиция. Дори само като статистика. Ако беше така, от щатската полиция щяха да отговорят: „Ами чухме, че тази сутрин са намерили някакъв труп в Диспеър, може би трябва да проверите дали не е вашият човек.“
— А те не го направиха.
— Защото никой не се е обаждал от Диспеър, за да съобщи. И точно това не се връзва. Какво правят с него, по дяволите? Там няма морга. Дори нямат хладилно помещение, доколкото знам. Нямат и хладилен склад за месо, който да използват за тази цел.
— Може би правят нещо друго с него — каза Ричър.
— Какво например?
— Може би го погребват.
— Да не е блъснато животно?
— Може би искат да прикрият нещо — предположи той.
— Нали твърдиш, че е умрял от естествена смърт?
— Да, така е — каза Ричър. — Умрял е, защото цели дни се е скитал в пущинака. Може би защото са го изгонили от града. А от това може да им стане неудобно. Ако изобщо са способни да изпитват неудобство.
Вон отново поклати глава.
— Не са го изгонили от града. Щяха да ни се обадят. Винаги първо ни се обаждат. После ги закарват до границата и ги изхвърлят там. Тази седмица бяхте само ти и момичето. Нямаше други.
— И никога не ги изхвърлят в западния край на града, така ли?
— Там няма нищо. Ничия земя.
— Може би просто са се забавили. Може да се обадят по-късно.
— Не се връзва — каза Вон. — Когато намериш труп, веднага посягаш с едната ръка към пистолета, а с другата — към радиостанцията. Обаждаш се за подкрепление, за линейка и на следователя от отдел „Убийства“. Едно, две, три. Съвсем автоматично. Правиш го на секундата.
— Може да не са такива професионалисти като теб.
— Не става дума за професионализъм. Ако не се обадиш на следователя, значи съзнателно си нарушил процедурата. За да направиш такова нещо, се изисква сериозна причина.
Ричър не отговори.
